Малка рекичка течеше в долината и даряваше влага и живот на растенията наоколо. Бавната, кротка вода се влачеше подобно на човешкият живот, криволичеше и по пътя си намираше време да направи вирчета тук и там, да ромоли по бързеите, да е баня на птиците подслон за рибите, да измие клоните на плачещите върби. Лястовици гониха мушички над реката, свраки и косове крачеха важно по тревата и търсеха червейчета, отлитаха и пак кацаха настрани или по клоните, когато ги подгонеха зайци. Въздухът бе влажен и тежеше. 

В долината се чу човешки глъч. Зайците наостриха уши и се изпокриха в храстите наоколо, птиците излетяха в клоните на върбите. Млади мъж и жена се спуснаха по хълма, който водеше към долината.

- Колко ми е жега само - каза жената. Бе на двайсет и пет, шест, седем годишна. Спусна се по хълма, изу си обувките и чорапите, и наджапа решително в ленивата река. Една сврака изтрака от клоните на близката върба. - Тихо, ма сврако, какво си се разкрякала - засмя се жената. Бе хубава. Имаше дълга, кестенява коса и изкрящи кафяви очи със златни изкрици в ирисите, които гледаха весело над тръпчинки в страните ѝ, които я караха да изглежда, все едно е постоянно усмихната. В този момент тя наистина се смееше.

- Хайде де, размърдай се. - подвикна жента на мъжа, който я следваше. - Влизай. Знаеш ли колко е хубаво.

- Не ми се мокри - рече мъжът, който бе застанал на брегана реката. Беше към триийсетте, с чорлава черна коса и тъмни очи - почти черни. Бе малко над средния ръст - по висок от жената. Той изтри капка пот от челото си. И на него му бе топло, но не искаше да влиза в реката - ей така, от инат, защото спътницата му бе казала така, иначе би влязъл.

- Глупчо, не се инати. Влизай. - разчете мислите му жената. Той се поколеба за момент, после бавно свали обувките си, после още по-бавно чорапите и ги сложи внимателно в обувките, а не както жената бе направила - да ги захвърли по тревата. Мъжът искаше да мине за цериозен и достолипен - за пред. Бавно влезе в реката, тръгна към спътницата си, но се подхлъзна на камък и пльосна целия във водата, точно, където имаше малък вир. Дори водата да бе малко над коленете, той се целяи потъна в нея.

- Ох - отрони се от устните му. Опита се да стане, но се подхлъзна и пак падна.

Жената се засмя. Смехът ѝ звънна над вълничките на реката. Зайците в храстите наостриха уши, две-три птици напуснаха върбовите клони и направиха кръг над двамата натрапници, за да разузнаят какво става и като разбраха, че нищо осебено не се случва и човеците се занимаваха със своите врели-нелипели, се изпокриха пак в клоните.

- Удари ли се? - попита жената, но бе видяла, че мъжът не се бе наранил, а само целия намокрил се разсмя отново. Мъжът се изправи непохватно. Черната му коса се бе изправила от водата и бе като залепнала по скалпа и лицето му. Той отметна перчема, който стигаше до очите му и заядливо повтори думите на жената:

- Удари ли се - ударих се я! Като ме водиш по тия пущинаци?

- Ама е готино тука, нали?

Мъжът се огледа. Искаше напук да ѝ отвърне нещо - още го тормозеше накърнената му гордост, но гледката си я биваше - мястото бе прекрасно. Зеленината му действаше успокоително. Въздъхна и се предаде. Не му се искеше да ѝ се преструва вече.

- Хубаво е тука, да.

- А, значи, хубаво е? Ще ме слушаш като те водя насам-натам, нали?

- Ех…добре. Така да е. Я ела да ти кажа нещо.

- Какво?

- Ела, ела.  - Жената се проближи. Мъжът я прегърна и я целуна по устните, после а хвана през кръста и падна назад, дъжейки я. И двамата се намокриха във вира. Изправиха се несръчно.

- Ех, какви ги вършиш? - каза жената и престорено го удари по гърдите, но очите ѝ светеха от радост, все едно, че непредвидената баня бе точно това, за което си е мислила целия ден. Мъжът само се усмихна и сви рамене. 

Двамата постояха още малко в реката, жената с  сеопитваше да лови кротушки, скити под камъните, а мъжът само стоеше във водата и се наслаждаваше на бавната вода, която миеше крката му.

- Хей, ела - подвикна жената.

- Какво има сега?

- Виж какво хубаво храстче. Какво е това? 

- Жасмин…- опита да отгатне мъжът. Нямаше си и на идея какъв е храстът, нито пък как изглежда жасминът.

- Много е хубаво. Не знам защо, но нещо така ме влече към него. Харесват ми листата му. Виж, напъпил е. Как ли цъфти?

- Хм. Не знам. Хубаво сигурно. В червено.

- Щурчо, какво ти червено. Как знаеш. Пъпките отвън са зелени.

- Ами изглежда да е червено. 

- А може и да е синьо, или жълто и въобще какви ще са точно цветовете?

- Е какво си се влюбила в това храстче или цвете ли е, каквото и да е там. Нека си расте. Като цъфне - лястовиците ще му се радват.

- Да, ама искам аз да му се порадвам. - рече закачливо жената. - Бих искала да видя как цъфти. Представи си,ч е состанем тук и изчакаме докато цъфне. 

- Може седмида да мине - хване се на въдицата мъжът.

- Ей сега точно, като го гледам и цял живот бих чакала, за да видя как цъфти.

- Е чак пък. Така или иначе няма да го видим. След седмица може и да е цъфнал, но ще сме си във София. Лош късмет.

- А, дали пък не бихме могли да си го занесем у дома?

- Как по точно? - учуди се мъжът. 

- Ами ще го извадим в-н-и-м-а-т-е-л-н-о от земята, и ти ще го занесеш в раницата си…

- Е може ли такова нещо - протестира мъжът - ние, такова, ще разрушим пасторалната картина и още повече екосистемата…

- Охо, как ще я унищожим екосистемата само…Ще си го засадим в сандъче на терасата у вас и като ти идвам на гости ще го видим как цъфти. Ще си спомняме винаги за тоси момент, за тази екскурзя, като го гледаме - с години наред. - каза тя с кадифев глас и го погледна, а златните иски в ирисите ѝ блестяха - Моля те.

Мъжът ѝ метна бърз поглед и стана му топло и хубаво отвътре, но сякаш се засрами да го покаже и внимателно прекоси растоянието във водата, клекна и внимателно започна да дълбае около растението.  

След половин час двамата натрапници си тръгнаха от долината. Птиците пак се разлетяха, а зайците навлязоха смело в ливадата. Реката продължи все така лениво да тече, леко миейки една малка дупка в брега, която не след дълго се загласи от водата и съвсем не личеше , че там е имало едно малко храстче. 

***

- Ех, че си и ти! Толкова години все те поливам! Чак сега разбрах. Ти си цъфтяло, когато няма вода. Странна работа…Едно време до реката бе напъпило, ама така и не цъфна, ако ще и да те поливах всеки ден. Паднаха ти цветовете без да знам какви са. Странно растение си - какво си и досега не разбрах. Друго като теб няма. И който те е виждал, толкова години, така и не те знае какво си.. - говореше мъжът на растението. От малко храстче, сега бе станало висок метър и половина, грижливо подрязано, посадено в хубаво дървено сандъче. Листата му бяха широки и месести, тъмно зелени и сякаш покрити с лъстяща боя; весело потръпваха на лекия вятър на терасата и все едно до последно пиеха от косите лъчи на залязващото слънце.

- Вече четирийсет години те имам. За първи път те изпуснах две седмици без вода и си напъпило. - промълви мъжът отново. Сега беше старец с побеляла коса и набръчкано лице. Само очите му бяха все така тъмни - почти черни и все още някак си млади. - Не успя да те дочака тя, а как се грижеше за теб. Как пък не цъфна за нея веднъж?

Гласът му кухо замлъкна в тишината над терасата. Сякаш търсеше упора, в която да се отрази, но намери само празното пространство. 

Мъжът извади цигара от кутията в скута му. Спомни си преди години как докторът му бе казал да не пуши

- Цигарите ще те убият. Голям бич са. 

- Нама страшно докторе - каза тогава мъжът - пуша по малко. Никой в семейството ми няма рак, а баща ми и майка ми пушеха до седемдесетте.

- До седемдесетте, ама има и други болести. Вредни са за дробовете тия цигари - емфизема, ама има и инсулти, инфаркти - все лоши болисти и цигарите и тях може да ти ги докарат.

След този разговор, преди десет години, мъжът бе спрял да пуши. Сега за пръв път си бе купил цигари оттогава - годишнина беше, тъжна година бе минала и този ден му се бе допушило. От една сигара на друга за един ден бе изпразнил кутията. Честно казано му призляваше от изпушените цигари. Кашляше и му беше лошо. Мъжът стана от малкия талашитен стол и се приближи до храста. Погали нежно едно от листата. 

- Утре ще те видя как цъфтиш. - каза мъжът. После се прибра в къщата.

Той седна пред телевизора и започна да сменя каналите. Не можеше да се съсредоточи да изгледа филм или някое предаване. Най-накрая загаси телевизора и постоя седнал на фотьойла. Изведнъж се поувства още по-зле. Всичките тия цигари му бяха дошли в повече. Виеше му се свят, боляха го гърдите и даже корема. Призля му. Отиде до тоалетната и повърна. Стана му по-добре, но само за кратко. Дотътри се до леглото си. Опита се да заспи, но му беше зле. Изби го студена пот. “Сигурно ме е хванал грипът” - помисли си мъжът, но не му пукаше достатъчно, за да си провери температурата. Все пак накрая заспа

***

На сутринта слънцето изгря весело шарейки дърветата покрай къщата. Следобяд огря и терасата. Слънчевите лъчи погледнаха храста. Той бе цъфнал. Храстът, отрупан с големи, ухаещи на хубаво, цветове. търпеливо чакаше мъжът да излезе на тересата и да му се порадва. Денят превали. Слънцето се спусна зад хоризонта. Луната изгря. Храстът чакаше и чакаше. Самотен. Единствено бледата лунна светлина му правеше компания и милваше големите бели цветове.