Андрей често сънуваше, че лети. Стоеше на земята, разтваряше ръце и политаше. Други хора жадуваха да сънуват, че летят, а той, кажи-речи имаше същия сън отново и отново. Работеше като инжинер в малка компания, имаше си жена и две деца, малка къща, прекалена малка - синовете му бяха на седемнайсет и четиринайсет и съжителтсваха в една стая. На времето си мислеше да уголеми къщата, но все нямаше пари и време. Колата му беше на двайсет години - в семейството я наричаха “Звяра” - едно червено Волво. Все още вървеше и не искаше много ремонти. Чудеше се откъде ще намери пари, когато Звяра умреше. 

Чудеше се защо постоянно сънува, че лети. Не беше ли това сън на хора, които преуспяват? Как преуспяваше той? Нито имаше пари, нито нещо толкова да се покаже. 

В петък в една приятна лятна вечер се прибра вкъщи след работа. Жена му Мария още не беше вкъщи, децата не се бяха върнали от училище. Остави си раницата в хола. Излезе от къщата и отиде при съседа си. Позвъни на вратата. Отвори Ружа - жената на съседа му. 

- Здравей. Тук ли е Павел? - поздрави Андрей.

- Здрасти. Още не се е прибрал. За какво ти е?

- За нищо особено. Да изпием една бира. Е, кажи му като се върне да мине покрай нас. Ела и ти. Мария за теб говори вчера. Домъчняло ни е за теб. 

- Ще наминем. Ще сготвя и ще донеса нещо. 

Андрей си тръгна. Не му се стоеше сам у дома. Отиде до къщата на съседа от другата страна. Отвори му Мартин. 

- Как си комшу? - зарадва мъ се той. 

- Добре. Уморен съм от работата. Пие ли ти се бира? 

- Оха. Щом предлагаш. Дай я тук! 

- Надявах се ти да имаш. 

- Виж го ти, бира предлага, а бира няма. Влез, нека видим какво има в хладилника. Не се заглеждай, че е разхвърлено. Децата са виновни. - Мартин беше по-млад и имаше малки деца - Не ми се подреждаше. Пак ще направят всичко на дар-дамадан. Чакай да видим какво има в хладилника. Имаше една бутилка Хайнекен. 

- Какъв е този боклук, бе Мартин. Как може да го пиеш? 

- Мария беше купила. Женени сме от пет години, пък още не знае, че тоя бълвоч не го пия. 

- Тя самата не пие, нали? 

- Да. 

- Заради това е.

- Е, изпил съм три бутилки явно. Дай тази да си я поделим. Нaля половината бутилка в чаша и я връчи на Андрей. 

- За гостенина в чаша! Аз съм си добре от бутилката. 

- Как си? 

- Как да съм - отговори Мартин - не се оплаквам. В болницата е тежко. Нали знаеш, че ме направиха шеф на отделението. Оказва се по-голяма хапка, отколкото мога да отхапя. Мъча се. Много отговорности. Ти още ли го мъчиш ония проект. Миналия ден се оплакваше, че ти е трудно. 

- Не само него. Още работа ми стовариха на главата. Не мога да отида до тоалетната от работа. 

- Хаха. Давай направо в гащите. Поне ще разберат, че ти е назор. - Двамата се разсмяха. 

- Края на бирата. Бързо влезе. - констатира тъжно Андрей. - Дай да отидем при Иван. Винаги има бира. 

- Дали си е вкъщи? 

- Няма да боли ако опитаме. - Излязаха от къщата и прекосиха улицата. Вратата се отвори. Беше жената на Иван, Ани. 

- Как сте момчета? 

- Как да сме? Жадни! Къде е мъжът ти? 

- Отзад в двора. Майстори една дървена площадка всеки ден след работа. 

- А, затова не съм го виждал. 

- Ами вижте го. Ще ви се зарадва. От мъжко достойнство не ви е повикал за помощ досега. А има нужда от помощ. 

Андрей и Мартин обиколиха къщата и отидоха в задния двор. Иван седеше замислено с дърводелски метър - единият край в ръка, а другият гризеше замислено. 

- Как е колега? Върви ли проекта? - попита усмихнато Иван. 

- Върви. Малка пречка само. 

- Какъв е проблемът? - попита Мартин. 

- Всъщност голям. Нерешим. - Иван надигна шише с бира до него. Сепна се 

- Ех, че съм домакин и аз. Пие ли ви се бира? 

- Пие ни се! - изреваха в един глас новодошлите. 

- Ама да не е Хайнекен. Дай нещо да си прочистя вкуса в устата. Тоя приятел тук се помъчи да ме отрови. - извайка се Андрей.

- Аз съм станал привърженик на чешката бира. - каа Иван - Чакайте. Сега ще ви донеса. Да видим дали на вас ще ви хареса. 

Иван влезе през задната врата в къщата. Андрей и Мартин се огледаха. Куп дъски бяха струпани в задния двор и площадката едва беше започната. 

- На тоз майстор май майсторлъкът не му върви. - отбеляза тихо Мартин. - Доникъде не е стигнал. Иван се върна с две шишета с чешка бира. 

- Я виж ти - каза Андрей, след като отпи от подадената му бутилка. - Комшу, знаеш какво да пиеш. 

- Да научих се на чешката. По-скъпа е, но поне знаеш, какво пиеш. 

- Какъв е проблемът с площадката? - попита Мартин. 

- Проблемът е, че не мога да я нивелирам. Като сложа дъски, отдолу повърхността е неравна и площадката е неравна. Слагам подпори, но колкото повече напредвам, повече подпори трябват. Нещо не ми е ясно как ще я докарам до края. Ей така. Седя тук след работа и мисля. Ама нищо не измислям. 

- Я да погледна - каза Мартин. Беше набеден за майстор от съседите си. Обиколи два пъти скарата на земята и погледна под дъските - значи направил си скара отдолу и слагаш дъските отгоре, нали? 

- Да. 

- Ами сложи всички дъски. Ще ти дадат равнината. Няма нужда от подпори. То скарата сама ще си намери опорни точки. Плищадката ще бъде в една равнина. Може като цяло да не е нивелирана, но теб това не те интересува. И да е малко килната няма да се вижда. Дори ще е добре, дъждовната вода ще се оттича така. 

Иван помисли за момент. 

- Егати. Колко съм загубен. Аз ги мисля такива сложни неща, а решението ще ми избоде очите. 

- Имаш ли гайковер? - попита Мартин. 

- Да. С гайковер ги завинтям дъските за скарата отдолу. 

- Добре - махни подплънките, дето си ги сложил досега, аз ще донеса два гайковера да ти помогнем с Андрей. 

След половин час всички дъски бяха завинтени за скарата отдолу. Тримата мъже стояха пред завършената площадка. 

- Ани, Ани, ела да видиш нещо. - викна през вратата Иван. Жена му се появи на прага и ахна. 

- Каква хубава площадка сте измаисторили. Браво момчета. 

- От бирата е. С такава бира, такива площадки се правят. - засмя се Андрей. - Добре. Ще си ходя, че мойта благоверна ще се чуди къде съм. Елате по-късно на вечеря. Петък вечер е, може да постойм по до късно. 

- Ще сготвя нещо. Кажи на Мария, че ще донесем нещо и ние. 

- И ние с жена ми ще донесем нещо. - каза Мартин - Ти,  Иване, донеси бира - тя е най-важното. 

- Добре, ще пратя сина да купи. Той знае какво пия. Колко човека ще бъдем? 

- Ще викна няколко съседа, който дойде. Разбира се и децата. 

- Става. Кажи на другите също да донесат нещо за хапване. 

- Добре. Само да направя няколко телефонни обаждания. - каза Андрей. 

- Мани ги тия телефони. Ще ги навестим с Иван ей сега. - каза Мартин. Андрей тръгна към вкъщи, а Иван и Мартин да обиколят съседите. 

Вкъщи Андрей завари Мария. 

- Задържаха ме в работа. - каза тя - Имахме някакви отчети. Срещи със шефовете. Голяма смехория. Все отчети правим, Всеки петък. И за какво? Все едно отчетите ще ме накарат да си върша работата по-добре. То, който си клинчва си клинчва. 

- Ох жено, трудно е със шефовете. На мен са ми струпали толкова работа, че не мога въздух да си поема. Ония огромен проект, който не мога да довърша и още няколко проектчета, дето само ме дразнят като ги гледам във файловете в компютъра. 

- Не се притеснявай. Ще се оправиш. Няма ли някой в службата да ти помогне. 

- Не съм питал. 

- Питай. Все някой ще ти помогне. Питай Ангел и Борис. Те ще ти помогнат. Не бъди горделив. Попитай за помощ, като имаш нужда. Андрей за миг си помисли за Илия и неговата площадка. 

- Права си жено. Ще питам някой за помощ. 

- А така. Не сме сами на тоя свят. Трябва да си помагаме, нали? 

- И още как. Да знаеш каква хубава площадка направихме на Иван. Седмица я е мислил, а Мартин му реши проблема за пет минути. После я построихме за половин час. Сега само трябва да се лакира. Утре ще му предложа да му помогна, ако има нужда от помощ. Иван го бива да ремонтира коли, добър е в работата си, ама за дървени площадки не го бива - изкиска се Андрей. О, знаеш ли? Поканих у дома няколко хора. 

- Кой ще идва. 

- Съседите. Ще докарат и децата, навярно. Всеки ще донесе храна. 

- Бива. Пак ще е разхвърляна къщата, но ще подреждаме утре. 

- Е, ти за една разхвърляна къща се притесняваш. Ще си лафим цяла вечер. Ще танцуваме! 

Над квартала легна мрак. Настана вечер. Едно по едно семействата започнаха да пристигат. Всеки носеше нещо сготвено. Слагаха тенджерите на масата в кухнята и всеки си взимаше. Бяха насядали по дивана, столовете от кухнята и направо по земята в хола, който едва побираше всички съседи. Възрастните бяха увлечени в разговори, а децата си играеха в двора на къщата или си говореха под големия дъб в предния двор. -

Иване, - каза Андрей, след като се върна от двора, където беше отишъл да провери как са децата - заварих Мира и моя Тони да водят задушевен разговор. 

- Колко задушевен? 

- Ами натискаха се. 

- Е, какво да ги правиш. Младежта не можеш я спря. Каквото са си наумили ще го направят. Отдавна съм забелязал, че Тони е хвърлил око на Мира. 

- Е хубаво, ама това натискане може да доведе до други неща. Аз не им казах нищо, те спряха да се целуват, като ме видяха. 

- Говорил ли си с Тони за птичките и пчеличките? 

- Мисля, че знае. За всеки случай, ще побеседваме утре. 

- И аз ще поговоря с Мира. Ей може да станем сватове. 

- Леле, все чешка бира ще пия. 

- Да. И дървени площадки ще правим. 

По-късно възрастните надуха музика на страта уредба. Децата се споглеждаха мълчаливо с големи усмивки и правеха знак - тия са откачени, после и те влязоха и се присъединиха. Всеки танцуваше с всеки, крещяха с музиката, подскачаха. Беше им весело. Сменяха песни, всеки предлагаше нещо, различни стилове, смееха се говориха си силно да надвикат музиката. Къщата се тресеше с танцуващите, подът скърцаше, но издържа. Не са първи път беше изтърпявал такова наказание. Все пак партито затихна. Гостите пак изпонасядаха кой, където намери, някой със заспалите си деца в скута. Говориха си тихо, за важни неща, такива неща, които на човек му идва да говори, когато задръжките му са паднали, когато е открит с близки приятели. И това мина. Гостите станаха. Беше време да си вървят. Тръгнаха си. Прегръщаха се и се целуваха по бузите, все едно няма да се видят утре пак. В хола и кухнята бе хаос. Андрей и Мария стояха на прага и гледаха как съседите им се изпобрираха по къшите си. Махаха им с ръка преди да се другите си влязат у дома. Останали сами Андрей и Мария седнаха на дивана в хола. Андрей си поигра с кичур от косата на жена си. После каза: 

- Не мога да изкарвам пари. Това е - тази къща имаме. И Звяра - докато се крепи. Не мога да ти дам повече. 

- Повече не искам. Все ще намерим пари за нова кола. Иван ще ни помага да я поддържаме - нали ще ни става сват. - засмя се тя - Имаме повече отколкото ни е нужно. 

- Щом на теб ти е достатъчно и на мен ми е. - каза Андрей. Мария го целуна и стана. 

- Отивам да спя. - каза и тръгна нагоре по стълбата към спалнята. Останал сам Андрей отиде до входната врата. Постоя малко в хладния въздух на приятната лятна вечер. 

“Дали водя правилен живот? Какво можеше да бъде живота ми ако не беше това? Можех да съм по-богат, да имам по-голяма къща, нова кола. Можех. Но това имам. Сигурно е много малко. От друга страна сигурно имам неща, за които други мечтаят. Но какви са тези неща? Хм, животът му можеше да е друг, но как точно?” 

Не можеше да си помисли за нищо. Бе уморен. Качи се в спалнята, тихо се съблече и легна до жена си. Бързо заспа. Започна да сънува. Беше на земята, на едно поле. Беше едно такова поле, на поглед напълно незабележително. Интересното стана като се затича. Набра скорост и летеше. Гледаше земята под него, после облаците. Чувстваше се волен и щастлив. Летеше до сутринта.