След университета – завърших биохимия, бързо открих, че компаниите търсят хора с опит. Все пак поработих като лаборант в една малка компания. По цял ден вкарвах проби от вода в една голяма машина и записвах резултатите за примесите в база данни. Освен че работата беше скучна, не се сприятелих с колегите си. Направих си равносметка на живота дотогава и реших, че такава работа не е за мен, а не ми се учеше още – изглежда, че интересните работи в биохимията ги вършат хора с докторска диплома, а не ми се инвестираха още пет години за нещо, дето я ми хареса да правя, я не. Така че си взех почивка и си намерих работа като помощен персонал в една психиатрична болница. Водих се, че съм терапевтичен помощник – един вид санитар, който занимаваше пациентите, водеше ги на разходки и други подобни занимания. Беше лека работа, мислех си, парите не бяха лоши и ми стигаха да си плащам сметките по студентските заеми и през свободното си време щях да си мисля за това каква промяна в живота си да предприема.

Още на първия ми ден на работа – донякъде притеснен от това какво ме очакваше в отделението с психично болни, срещнах Бил. Той беше шестдесетгодишен, висок и пълен. И той, като мен, беше санитар. Като му казах името си, той каза:

 – Имаш акцент. Откъде си?

 – България.

 – А, вие сте комунисти, нали?

 – Е, бяхме. Сега сме капиталисти.

 – Хубаво. Не обичам комунистите.

След това кратко въведение Бил ме въведе в подробностите на моите отговорности.

 – Ако видиш, че някой не се държи както трябва, го пльосни на пода и викай за помощ. Ще му дадем нещо да го успокоим.

 – Как така да го „пльосна“ на земята?

 – Ей така – суплекс.

 – Няма ли шанс да нараня някого?

 – Ако знаеше само колко съм тръшвал на пода. Досега на никой нищо не му се е случило.

След това уточнение започнах деня си с надеждата, че няма да се наложи никого да пльосвам със суплекс.

Постепенно се запознах с пациентите. Бяха двайсетина мъже. Имаше един рошав чичко с прошарена коса, който не можеше да поддържа разговор, само издаваше несвързани думи. Искаше да каже нещо, но не можеше да се изрази. Казваше се Майлс и следваше Том, един от санитарите, където и да отидеше. Бил ми каза, че Майлс взима Том за Исус Христос и го следва навсякъде. Том донякъде напомняше на Христос – висок и слаб, с дълга вълниста коса. Беше свикнал, че Майлс го следваше навсякъде, и му позволяваше да ходи с него, като ходеше в други части на болницата за разни поръчки.

Имаше го Карл – оплешивяващ, който обичаше да играе на домино. Беше се сприятелил с една санитарка – Бети, възрастна, дребничка женичка. Играта им на домино беше интересна за гледане.

 – Ей сега те бих. Как ще отговориш на този ход? – казваше Карл и поставяше плочицата на масата.

 – А, бил си ме. Ето я четворката. А, нямаш ли? А така! Взимай от купа!

 – Ще си взема. Пълна е с изненади. Ха, а сега? Какво ще правиш? Взимай и ти.

 – Голям си дявол. И тази плочка я имам. Давай, давай, слагай сега. Още две плочици ми останаха…

В играта им имаше много закачливост. Почти като стара двойка бяха. Оставих ги и се обърнах към един латиноизглеждащ мъж. Казваше се Лу. Беше със смъкнати панталони и си бъркаше с ръката в дупето, вадеше лайна и ги изстрелваше с палец и показалец към центъра на общата стая, където пред телевизора седяха останалите пациенти. „Бомбите“ му падаха върху останалите пациенти. Направих му забележка и той започна да трепери и с бърз, притеснен глас започна да се оправдава, но не можеше да довърши изреченията си. Все пак подразбрах, че няма да продължава с бомбардировката.

В общата стая влезе Джо – голям мъж, висок и доста дебел. Приличаше малко на топка с крака. Облечен в червена тениска, със зачервено лице.

 – Здравей – поздрави ме той набързо и продължи със ситни, бързи крачки към съседна стая да вземе блок за рисуване.

Той винаги бързаше, ситнеше. Когато болните се наредиха да им дават лекарствата, Джо беше закъснял. Подтичвайки, се запъти към края на опашката от пациенти, наредени пред сестринската станция. В мен се зароди странен подтик – да го спъна, за да видя какво ще стане. Представях си как поставям крак пред него, той се спъва, завърта се по пода напред и помита останалите пациенти като боулинг топка – кегли. Разбира се, не го направих.

В следващите няколко дена се запознах с останалите пациенти. Там беше Питър – старец, който ходеше наоколо със стар учебник по химия. Четеше го постоянно. Каза, че иска да докаже, че химията е грешна наука – атомите не били С и О и Н и нямало никакви чертички между тях. Опитах се да му обясня, че това е само схематично представяне на атомите и връзките между тях, но той само се разсърди и не ми говори известно време.

Друг пациент беше Фил – младо момче към двайсетте. Каза ми, че баща му го е пратил в психиатрията, защото не е харесал касета, която е направил. Искаше, като излезе, да си купи ванче и да обикаля Америка.

Там беше и Джак – възрастен човек, който постоянно изброяваше какви войски и оръжия има в армията:

– Четирийсет и четвърта дивизия, двайсет „Брадли“, петнайсет „Ейбрамс“ с две картечници всеки, персонал от четири войника, пробег двеста и петдесет мили, скорост шейсет и пет мили в час.

В началото си мислех, че е бивш военен, но от персонала ми казаха, че е работил в „Макдоналдс“, преди да се разболее, и това му била болестта – само за военни неща говореше, къде си измисляше, къде бе чул или прочел нещо – не знам. Често Бил му подвикваше:

– Млъквай, Джак!

И Джак спираше за кратко.

Понякога извеждах някои от по-стабилните пациенти на разходка из двора на болницата. Беше голям двор. В началото болницата се бе състояла от сграда, построена в деветнайсети век, на върха на хълма над града. От гарата в града карали алкохолици, жени с непристойно поведение и психично болни към болницата. Работили в двора на „Замъка“ – така наричахме старата сграда, отглеждали си своя храна. Из двора имаше разпръснати малки сгради, които използвали като работилнички.

Ходех с малката си група от трима-четирима пациенти и им разказвах – къде каквото бях чул, къде си измислях:

– Ето тук е Замъкът. Побирал е двеста човека. Работили са на полето и в работилничките. Там тази сграда е била за общежитията на сестрите. До нея е имението на директора. По-надолу, виждате бялата сграда – там са живеели докторите. Малкото павилионче е било работилница за дюшеци. Там е бил цех за производство на обувки, тук е била ковачницата.

– Какво е това гробище, Роби? – попита ме Джо, задъхан от ходенето.

– Там са погребвали починалите пациенти.

– Егати, даже мъртви не са излизали оттук. А защо не работи Замъкът?

– Затворили са го преди трийсет години. Построили са новата болница, където сме ние. Има легла за деветстотин пациенти.

– Сега там са само три отделения.

– Да. С новите лекарства повече хора са могли да излизат навън и да се върнат в обществото. И вие един ден ще излезете.

– Мен вече от десет години ме държат тук. Навремето направих нещо лошо и казах, че е заради болестта ми. Затова съм тук. Иначе отдавна да са ме пуснали.

– Е, какво си направил?

– Не ми се говори за това. Нещо лошо. Част от пациентите тук са затова – за да не ги съдят, са казали, че дяволите са ги хванали и, наместо в затвора, са ги пратили тук. „Неподлежащ на присъда поради умствено разстройство“. Ако знаех навремето, щях да отида в затвора. Отдавна да съм на свобода.

– Жалко, че работилниците не функционират – каза Фил. – Щеше да е много яко да се науча да кова.

– Да, и аз това се чудя – добави Карл.

– Ти не можеш да запомниш кой ден сме днес, а искаш ковач да ставаш – заяде го Джо.

– Ще се науча. За ковач ще помня какво да правя. Виж, доминото го помня. Даже бия.

– А, биеш – Бети те оставя да я биеш.

– Виж го какъв е, Роби. Кажи му – обърна се към мен Джордж.

– Не му се връзвай. От тебе щеше да стане страхотен ковач.

– Видя ли, Джо. Роби казва, че щях да стана.

– Той само те лъже. Най-много да се изгориш. И какво щеше да изковеш?

– Каквото си искам. Щях да си изкова подковка – за щастие. Ще си я сложа над леглото. Навремето работех като селскостопански работник. Много обичах конете – обърна се Карл към мен.

– Даже да си изковеш подкова, няма да ти дадат да я вкараш в болницата. Може да я хвърлиш към някого – продължаваше да го дразни Джо.

– Кажи му бе, Роби. Кажи му – през сълзи се примоли Карл. – Нали ще мога да си взема подковата вътре?

– Няма да е проблем, Карл – излъгах аз.

– Никакви подкови не можем да внесем никъде. А и работилницата не работи. Какво си се разхленчил – не отстъпваше Джо.

– Ето там е басейнът – промених темата аз. – И е отворен. Следващия път може да отидем да се изкъпем. Ще ви хареса ли това?

– Ухаа – каза Карл. – Как хубаво ще се топна.

– Само не води Лу. Мръсен му е задникът. Все лайна оттам вади.

– Да, без Лу – съгласиха се и останалите.

Така минавахме по целия двор около болницата и кръгът свършваше обратно в новата сграда, където беше отделението. На първия етаж имаше автоматична машина, в която продаваха напитки и шоколади, и пациентите си купуваха с джобните си пари – отпускаха им по 10 долара на седмица. Когато нямаха пари, им купувах нещо – я шоколадче, я кола. Нямаше да се разоря все пак, а и пациентите не злоупотребяваха. Рядко ми искаха пари.

Веднъж с госпожица Рейн, терапевтка по рисуване, водихме част от пациентите до галерията в града. Бяхме шарена група, облечена в шарени дарени дрехи. Хората ни гледаха учудено и ни правеха път. Пациентите се спираха пред картините в галерията, но май им беше по-интересно да ходят по тротоара и да срещат пешеходци. Заговаряха ги, а пешеходците, разбрали каква е работата и откъде сме, бързо отминаваха със сведени глави.

Спряхме пред малка сергийка – маса на улицата, където продаваха играчки. Там имаше и малки пластмасови подковки – в жълт и сребърен цвят.

 – Хей, Карл, виж – посочих му сергийката.

 Той се спря и започна да разглежда.

 – Колко струва тази? – попита той и посочи една златна подковка.

 – Пет долара – каза продавачката.

 Карл бръкна в джоба си и извади куп монети. Преброи ги на глас.

 – Имам само 3,25 долара.

 Продавачката се засмя и каза:

 – Това е достатъчно. Ето – дано да ти донесе късмет – и му подаде подковката.

 – Ще си я сложа на шкафа до леглото – каза Карл и дълго разглежда новата си придобивка.

 – Роби – каза накрая той – дали ще ми донесе късмет?

 – Сигурен съм. Тя сама теб те намери. Виж, с намаление ти я продадоха.

 – Хаха. Късметът сам ме намери. Сигурно ще оздравея и ще ме пуснат да си ходя.

 – Разбира се – запънах се и преглътнах буцата в гърлото си. – Ще ти донесе късмет. Къде ще отидеш?

 – Брат ми има ферма в Минесота. Искам там да отида. Да гледам животните. Да гледам полето. Представяш ли си – голямо поле, все продължава и продължава. Няма планини. Няма стени. Само простор. Ще се чувствам свободен. Ще бъда щастлив там.

Продължихме обиколката си и като започна да се стъмва, качихме пациентите в буса и се прибрахме „у дома“.

В работата горе-долу се разбирах с колегите си. Само Бил ме дразнеше. Подиграваше ми се, че съм завършил колеж, а работя като санитар. Даваше ми политически речи колко велика е Америка и как всякаква сган от скапани държави идва тук. Имаше предвид мен, разбира се, но се правех, че не разбирам. Започна да ме дразни всичко в него, не само думите му. Тялото му с голям корем и голямата му глава. Даже одеколонът, който си слагаше, ми беше противен. Казваше, че е с феромони да привлича жените, но защо си го слагаше на работа? Тук все бяха престарели лелки. На мен ми миришеше на леш.

Бил много се гордееше с жена си – десетина и повече години по-млада от него и нелошо изглеждаща. Тя понякога идваше по обед да му носи храна и той демонстративно я целуваше по устата. Той обичаше да чете в общата стая и все се оплакваше, че пациентите не четат. Веднъж жена му доведе много хубаво куче.

 – Немска овчарка е – каза ми той. – Чистокръвна. Много добре е тренирана.

 – Разведи я из отделението. На пациентите ще им е приятно.

 – Да бе, да си водя кучето при тия смахнати. Ще му направят нещо – после целуна жена си и тя си тръгна.

Отидохме в общата стая и той ми каза:

 – Гледай ги всички тия откачалки – и обгърна с ръка пациентите в общата стая пред телевизора. – Само гледат телевизия, а държавата харчи пари да ги гледа. Имат си стаи, храна, къпят се без пари. Някои от тях са имали деца на младини, представяш ли си?

 – Какво има да си представям, бе, Бил?

 – На тия откачалки и децата са им такива. Да можеше да ги кастрираме, сума пари бихме спестили.

Така минавахме по целия двор около болницата и кръгът свършваше обратно в новата сграда, където беше отделението. На първия етаж имаше автоматична машина, в която продаваха напитки и шоколади, и пациентите си купуваха с джобните си пари – отпускаха им по 10 долара на седмица. Когато нямаха пари, им купувах нещо – я шоколадче, я кола. Нямаше да се разоря все пак, а и пациентите не злоупотребяваха. Рядко ми искаха пари.

Веднъж с госпожица Рейн, терапевтка по рисуване, водихме част от пациентите до галерията в града. Бяхме шарена група, облечена в шарени дарени дрехи. Хората ни гледаха учудено и ни правеха път. Пациентите се спираха пред картините в галерията, но май им беше по-интересно да ходят по тротоара и да срещат пешеходци. Заговаряха ги, а пешеходците, разбрали каква е работата и откъде сме, бързо отминаваха със сведени глави.

Спряхме пред малка сергийка – маса на улицата, където продаваха играчки. Там имаше и малки пластмасови подковки – в жълт и сребърен цвят.

– Хей, Карл, виж – посочих му сергийката.

Той се спря и започна да разглежда.

– Колко струва тази? – попита той и посочи една златна подковка.

– Пет долара – каза продавачката.

Карл бръкна в джоба си и извади куп монети. Преброи ги на глас.

– Имам само 3,25 долара.

Продавачката се засмя и каза:

– Това е достатъчно. Ето – дано да ти донесе късмет – и му подаде подковката.

– Ще си я сложа на шкафа до леглото – каза Карл и дълго разглежда новата си придобивка.

– Роби – каза накрая той – дали ще ми донесе късмет?

– Сигурен съм. Тя сама теб те намери. Виж, с намаление ти я продадоха.

– Хаха. Късметът сам ме намери. Сигурно ще оздравея и ще ме пуснат да си ходя.

– Разбира се – запънах се и преглътнах буцата в гърлото си. – Ще ти донесе късмет. Къде ще отидеш?

– Брат ми има ферма в Минесота. Искам там да отида. Да гледам животните. Да гледам полето. Представяш ли си – голямо поле, все продължава и продължава. Няма планини. Няма стени. Само простор. Ще се чувствам свободен. Ще бъда щастлив там.

Продължихме обиколката си и като започна да се стъмва, качихме пациентите в буса и се прибрахме „у дома“.

В работата горе-долу се разбирах с колегите си. Само Бил ме дразнеше. Подиграваше ми се, че съм завършил колеж, а работя като санитар. Даваше ми политически речи колко велика е Америка и как всякаква сган от скапани държави идва тук. Имаше предвид мен, разбира се, но се правех, че не разбирам. Започна да ме дразни всичко в него, не само думите му. Тялото му с голям корем и голямата му глава. Даже одеколонът, който си слагаше, ми беше противен. Казваше, че е с феромони да привлича жените, но защо си го слагаше на работа? Тук все бяха престарели лелки. На мен ми миришеше на леш.

Бил много се гордееше с жена си – десетина и повече години по-млада от него и нелошо изглеждаща. Тя понякога идваше по обед да му носи храна и той демонстративно я целуваше по устата. Той обичаше да чете в общата стая и все се оплакваше, че пациентите не четат. Веднъж жена му доведе много хубаво куче.

– Немска овчарка е – каза ми той. – Чистокръвна. Много добре е тренирана.

– Разведи я из отделението. На пациентите ще им е приятно.

– Да бе, да си водя кучето при тия смахнати. Ще му направят нещо – после целуна жена си и тя си тръгна.

Отидохме в общата стая и той ми каза:

– Гледай ги всички тия откачалки – и обгърна с ръка пациентите в общата стая пред телевизора. – Само гледат телевизия, а държавата харчи пари да ги гледа. Имат си стаи, храна, къпят се без пари. Някои от тях са имали деца на младини, представяш ли си?

– Какво има да си представям, бе, Бил?

– На тия откачалки и децата са им такива. Да можеше да ги кастрираме, сума пари бихме спестили.

Засмях се.

– Ако ги нямаше тях, и аз, и ти щяхме да сме без работа, мой човек. И май тази идея за кастрирането са я измислили преди теб.

– Коя я е измислил?

– Как кой – нацистите. Четеш. Не си ли чел и за това – събирали са хора с психически увреждания, първо са ги кастрирали, а после не са се занимавали дори с това – директно са ги пращали в концлагерите. От републиканец много бързо прекрачваш границата в крайна дясна посока.

Той махна с ръка:

– Не знам. Яд ме е на тях. Лигльовци такива. Ей го оня, пак мята лайняни топчета. Лу, отивай си в стаята. Да не си излязъл оттам.

– Ама скоро е обяд.

– Ще ти го донесем в стаята. Днес си наказан. И внимавай с какво се занимаваш. Ако вляза и те видя да си пипаш пишката, ще си наказан за два дена. Вземи свърши някаква работа. Прочети книга.

– Тука няма книги.

– Нарисувай картина тогава. Нали ходихте по галерии. Вдъхнови се.

– Роби – обърна се Бил към мен – придружи го в стаята му и му дай да се занимава с нещо. Писна ми да го сварвам да си бие чикий.

Тръгнахме към стаята на Лу и за пореден път му казах да не изстрелва лайняни топчета. Той каза, че няма, но знаех, че няма да спре. Това си беше неговият номер. Даже ми беше смешно – стига топчето да не беше насочено към мен. Той май ме харесваше и отдавна не ме беше замерял, а от Бил го беше страх, така че целта винаги беше някой друг пациент или терапевт, на когото му беше ядосан.

Бащата на Фил донесе китарата му. Той свиреше добре. Седна в общата стая и изсвири три песни – две на „Бийтълс“ и една своя. Имаше приятен глас и привлече вниманието на останалите пациенти, които за известно време откъснаха очи от телевизора. Даже Карл остави играта на домино и се обърна да види и послуша.

– Добре свириш и пееш, Фил – казах аз, когато приключи.

– Имам касета с дванайсет песни. Записах я с един приятел. Ще я дам на някой продуцент и ще издам албум. Само да изляза оттук.

– Пий си лекарствата и ще излезеш.

– А, ще ги пия. Само ме контролират тия отрови. Замъгляват ми главата. Не съм болен. Просто баща ми не иска да си издам албума и да карам из Америка. Зъл е.

– Е, виж, не е зъл – донесе ти китарата.

– Донесе я, за да видят властите. Иначе ще го накажат, че ме е заврял тук.

В това време в стаята влезе Бил. Започваше неговата смяна.

– Ооо, и китара си имаме.

– Искаш ли да ти изсвиря нещо? – попита Фил.

– Не искам да ти слушам какофонията. Прибирай китарата в стаята си. Да не съм те видял тук с нея. Тук не е панаир.

По-късно се присъединих към играта на домино.

– Бети – казах, докато подреждахме плочките – какво му има на Бил? Много е суров с пациентите.

– А, той си е такъв.

– Такъв е, но не бива. Тия хора са тук да се лекуват. Трябва им любов и топлота, не забрани и постоянно порицание.

Тя се замисли.

– Е, и той си има проблеми. Дъщеря му е с детски паралич. Навремето не я е ваксинирал – против ваксините е – и сега тя е в инвалидна количка. Сигурно отвътре му е тежко и си го изкарва на когото може.

– Това момиче от жената, която идва да му носи храна ли е?

– Не, тази му е втората жена.

Замислих се как тоя копелдак е забърсал една, че даже и втора жена.

Минаха няколко дена. Водих пациентите да играем баскетбол на игрището до болницата, все така ги развеждах из двора и им разказвах за работилничките, но все измислях някакви други дейности, които са се вършили там, за да разнообразявам.

– Ето тук навремето са консервирали зеленчуците и са ги продавали долу – в града.

– Не беше ли тук работилница за матраци? – каза Фил.

– Е, може и да е било. Може консервите да са ги правили по-нагоре или обратно.

– Ти май ни парзаляш.

– Ни най-малко.

– И да ни пързаляш, давай. Хубаво разказваш. Я кажи ей там какво са майсторили. И защо са се отказали от Замъка? Хубава сграда е.

– А, Замъка ли? Работил е дълго време. Там са връзвали най-болните пациенти с вериги за стените, докато им минат бесовете. Хора са умирали.

– Да няма призраци там? – попита страхливо Лу.

– И призраци има. Веднъж, като си тръгвах от болницата, беше буря, чух как някой викаше вътре.

– Сигурно е бил вятърът – каза Фил.

– Може и вятърът да е бил. Но на мен повече ми мязаше на човешки крясък. Веднъж сводът на една от входните врати паднал и премазал двама пациенти. Оттогава затворили Замъка окончателно и преместили болните в новата сграда.

– Повече ми харесва Замъка. В него има нещо – как да кажа – психиатрично. Чупките на фасадата, формата на прозорците, цялата му архитектура – каза Фил.

– Да, нали? Има нещо в него. Някак си е психически зареден – дали по добър или лош начин, не знам, но не е неутрален.

– Новата болница е толкова сурова. Бетон и тухли. Изглежда сурова. И отвътре е така. Практическа и студена. Замъкът е по-органичен. Някак си лудостта му подхожда. Не я подтиска, а я обгръща. Повече ми харесва Замъка – заключи Фил.

Върнахме се в болницата. Влязохме в отделението, заключих вратата и чух крясъци от общата стая. Затекох се по коридора. В общата стая Бил се беше надвесил над Карл и му викаше:

– Дай го.

– Нищо нямам, Бил. Нищичко.

– Това, дето е в ръката ти.

– Какво става? – попитах.

– Тоя носи оръжие в ръка.

– Какво оръжие, бе, Бил? Откъде ще го вземе?

– Разтвори си шепата – каза Бил, и после хвана ръката на Карл със сила и отвори шепата. Взе от нея нещо.

– Ето го!

– Не е оръжие, Бил. Това е една подковка, която Карл си купи миналата седмица. Малка подковка от пластмаса.

– А той защо не я дава, като я поисках? Ето ти сега подковка – каза Бил и хвана двата края на подковката, и дръпна. Тя се счупи на две.

– На, играй си с нея – добави с презрение той и метна парченцата към Карл.

– Копеле! – извика Джордж и се втурна към него.

Бил само това и чакаше. Хвана го и все едно го завъртя във въздуха, и го просна на пода, после го яхна.

– Тоя ще го закараме в „тихата“ стая. Малко да се поуспокои – стана от Джордж и го вдигна като парцалена кукла за ревера на ризата му. – Ела тука, сега ще ти дам една подковка – каза той и го поведе към изолационната стая, тапицирана, за да не си удрят пациентите главите в стената.

Карл не се съпротивляваше, а само едри сълзи се стичаха по страните му.

– Бети, какво му стана на Бил? Какво толкова е направил Карл?

– Нищо. Играеше си с подковката. Радваше ѝ се. Сигурно на Бил му е било нещо криво.

Стана ми гадно. Не знаех как да воювам с Бил. Беше терапевтичен работник отдавна – аз ли щях да го променя, или дори да го бях обадил на администрацията, надали биха направили нещо. От това, което бях чул за него, той отдавна „пипаше по-твърдо“. Даже го уважаваха за това.

След седмица си подадох оставката.

Историята би свършила дотук, ако след няколко месеца не се разхождах из града. На една пейка видях седнал музикант с китара в ръка. Около него имаше малка група зяпачи. Приближих се и с изненада разпознах Фил. Той също ме позна, кимна ми с глава и си довърши песента.

– Ще си взема малка почивка – каза той на насъбралите се около него хора. После се обърна към мен. – Здравей, Роби.

– Как си, Фил? Излязъл си от болницата. Поздравления.

– Да. Започнах да си пия лекарствата. И те взеха, че помогнаха. Вече не си представям разни неща. С баща ми се разбираме добре.

– Още ли си решил да си купуваш ван?

– О, тази мечта остана. Дадох касетата си на продуцент. Сега чакам той да ми организира група, да запишем песните в студио. Но сега свиря из града. Почти съм събрал за пътешествието си с ван. Ей, ти не би ли искал да дойдеш с мен?

– Хаха, мерси за предложението. Честно казано, бих, но съм вързан тука. Пак уча в университета за медицинска сестра.

– В болницата ли ще работиш?

– Не. Не в психиатричната болница. Тежко ми се видя. Имам влияние върху съдбините на хората. Ти си от малкото, които са излезли навън. Останалите са там за постоянно. Мъчно ми е за това.

– Така си е. Депресарско е там. Хей, чу ли за Бил?

– Не, нищо не съм чул.

– Ами той пак тръшна пациент на пода. Този път обаче го нарани. Уволниха го, а му оставаше година да се пенсионира. Сега го съдят. Жена му също го напусна. Доколкото разбрах, останало му е само кучето.

– Горкото куче.

– Да, горкото куче. Яд ме е, че не може да дойдеш на пътешествие с мен, Роби. Откачалките сме добра компания.

– Най-добрата. Хубаво е, че те видях. Продължавай да свириш. Много те бива.

– Благодаря ти, Роби. Е, добре. Със здраве. От тебе ще стане добра сестра. А може и разказвач. Много добри ги измисляше за работилничките. Помогна ни тогава. В онова място.

Тръгнах си, а зад гърба си чух как Фил започна следващата песен.