Машината за косене на трева се повреди. Не очаквах. Все пак я имахме от петнайсет години. Електрическа косачка. Работеше безотказно. Някой известен - навярно, беше казал: “Всичко се поврежда. Дори ютията. А от ютията въобще не го бях очаквал.” Не знам кой го е казал, но и аз не бях очаквал косачката да се развали. Косях тревата в задния двор - неголям двор, с дръвчета и храсти тук-там и без да искам изкосих един божур. Машината се задръсти, “кихна” и замря. Край. Очаквах, че баща ми ще се ядоса - двамата заедно работехме в двора - на времето, когато бях малък сигурно и шамар щях да изям, но с времето татко бе “улегнал”. Само се приближи и учудено каза:

- А, какво ѝ стана?

- Развали се. Моя грешка.

Татко си поигра с косачката, опита се да я пусне, но не стана.

- Тати, не се ядосвай. Ще ти направя подарък. Ще ти купя нова. - казах му.

- Не, не се ядосвам. Просто съм учуден. Добре си работеше. Сигурно са намотките… - татко не разбира много от електричество. Той е доктор, но винаги когато някоя електрическа машина като се развали за него са намотките. Навремето някаква бормашина изгоряла и като я поправяли му казали, че са намотките.

- Не струва пък чак толкова. Сигурно стотина лева - предположих аз.

- А, не! Няма да купуваме нова. Виж я само - всичко си ѝ е наред. И ножа съм ѝ наточил. Колело се беше счупило и намерих да го сменя. Не, сигурно е нещо елеменарно. Ще я пипнат и ще я оправят. Знам за такъв магазин в Центъра. Ще я закараме там да я погледнат.

- Тати, за времето, което ще си загубиш да се занимаваш и ядовете е по-лесно и евтино да си купиш нова машина - по-скоро, аз ще ти я купя. Не си създавай главоболия.

- А, какви главоболия? Само ще им я занесем. Хем ще се разходим из центъра.

И така, натоварихме машината на семейната кола - и тя като машинката на петнайсет-двайсет години и потеглихме към Центъра. Баща ми караше. Той не е много добър шофьор. По-скоро е добър шофьор, но подходът му на каране е грешен. В София, за да кара нормално, да се вписва в трафика, шофьорът трябва да кара на границата на позволеното - и често даже да го прекрачва. Това е нормата, това се очаква от него. Ако спазава знаците, ограниченията на скоростта, дава предимство и т.н., както си е по закон, шофьорът се превръща в дразнител и въобще в бурмичката, която е виновна за забавянето и малфункцията на целия двигател на движение. Татко караше бавно, спазваше дистанция от предходната кола, други коли го задминаваха отляво и отдясно, наместваха се пред него - в “мястото му за дистанция”, бибиткаха му и въобще се създаде доста напрегната обстановка. Все пак благополучно стигнахме до Центъра, намерихме по чудо някакъв паркинг, платихме си за престоя и излязохме с машината да търсим магазина за поправки. Аз я носех.

Стигнахме до гореспоменатия магазина, които по настоящем беше магазин за продажба на мебели. Татко се изненада малко, но не се предаде. Влязохме вътре и се спряхме пред касата.

- Извинете, това тук беше магазин за поправка на електрически машини. Случайно да знаете къде се е преместил?

Жената зад касата - млада брюнетка с малко повече грим, отколкото ѝ отиваше според мен, го изгледа отегчено - още един старчок, който не е в час.

- Не знам, господине. Тук работя от две години. Магазинът е отворен от четири. Не знам за никакви поправки на електрически машини.

- А, дали е тук собственикът? Той може би знае къде се е преместил магазинът.

- Собственикът не е тук. - ехидно отговвори жената - А, дори и да знаех къде е не бих го безпокоила за такова нещо - вирна войнствено брадичка брюнетката. Явно иксаше да ни намекне да си обираме крушите.

- Разбирам. - кимна татко. Излязохме от магазина. Отпред се озърнахме. Имаше едно дюкянче в мазето на сградата наблизо, само едно прозорче се подаваше на нивото на тротоара. Татко отиде до магазинчето и клекна до прозорчето.

- Добър ден!

Не чух какво му отговориха отвътре. Приближих се по-наблизо.

- Тук навремето имаше един магазин за поправка на електрически машини. Случайно да знаете къде се е преместил?

- Не, не знам. - отговори плешив мъж на шейсетина години - горе-долу колкото татко. - Но има един приятел тука. Той е електриджия. Иван се казва. Той поправя машини. Живее малко по-нагоре по улицата.

- О, прекрасно. А много ли взима?

- А, ще взима. Една ракия и двайсет лева и ще я оправи машината.

Взехме адреса на въпросния Иван и купихме шише ракия. Взехме си довиждане и тъгнахме за към майстора. По пътя минахме покрай магазин за машини за косене на трева. Струваха по двеста лева. Малко повече, отколкото очаквах, но все пак не бяха чак толкова скъпи. Татко се загледа през витрината в една червена косачка, на големина като нашата, но лъскава. Очаквах да каже - “Дай да влезем да разгледаме”.

- Виждаш ли колко са скъпи? - каза той, наместо това. - А ти ми казваш сто лева. Такава косачка да си купиш е двеста лева. И е боклук. Не е като нашата. Виж колко дълго издържа. Тази само да изкосиш двора веднъж и ще се скапе.

Въздъхнах тежко. Машината започваше да ми тежи, а бях и гладен.

Стигнахме до сградата, където живееше Иван. Адресът беше в двор по странична уличка в стара, олющена сграда. Позвънихме на голяма метална врата. Отвътре се чу лаене на куче, суетня. Някой удари вратата с крак, после тя се отвори със скърцане.

На прага се показа жена на средна възраст, държеше за кайшка на врата голям мелез, който наподобяваше донякъде Немска овчарка. Той ни наблюдаваше любопитно, колебайки се дали да ни залае или да ни подуши. После направи и двете - залая и после повлече стопанката си в желанието си да ни подуши.

- Спри! Стига! На място. Джордж, стига се дърпа, де!

Интересно име за куче, помислих се и насила му се усмхнах, когато започна да ми души крака

- Моля? - обърна се грубо жената към нас. - имаше дълга, разчорлена, посивяла, небоядисана коса, изпито лице и бе облечена в размъкнат пуловер и протрити, младежки джинси и кецове. От вътрешността на апартамента ни лъхна смесица на миризма на готвено и плесен.

- Добър ден! Я какво хубаво куче! Здравей, Джордж! - каза татко и понечи да погали кучето, което заръмжа и стопанката трябваше го дръпне назад.

- Е, както и да е. Търсим Иван. - продължи татко - Чухме, че поправя машини за косене на трева.

- А, поправя - учудено каза жената, правейки намръщена физиономия, после се обърна към апартамента и извика:

- Мария, Мария, ела тук!

След малко в антрето от дълъг коридор се появи жена на двайсет и пет или някъкъде там. Беше хубава - дълга, красива черна коса и зелени очи. Хубава фигура. Изгледа ме любопитно, после се усмихна.

- Къде е Иван, знаеш ли? - попита майка ѝ, както предположих.

- Мисля, че е в Красно Село при Катя. Нали днес синът ѝ има рожден ден.

- Ами ние го търсим по работа. Донсели сме му тази машинка за косене на трева. Чухме, че той е специалист? - попита татко с надежда.

- А, специалист. Има магазинче за електрически уреди, но не съм чувала да ги поправя. - каза учудено младата жена и обърна поглед към мен. - Надолу по улицата има магазин за нови машини, може би може да си купите оттам - каза тя. Този път аз ѝ се усмихнах. Харесваше ми.

- Е, не. На нас не ни трябва нова машина. Ние машина си имаме. Може ли да ни дадете телефона на Иван, да го потърсим. - майката направи физиономия, която казваше - “Ти да не си луд” но дъщеря ѝ извади мобилен телефон и набра.

- Ало, Иване...Да, тук двама клиенти те търсят с една машина за косене...искат да я поправят...Да, някой им е казал, че ти можеш да я поправиш...А, ти продаваш части…

- Намотки има ли? - прекъсна момичето баща ми.

- Намотки за косачки имаш ли...Може да намериш? Да има дам ли адреса на магазина ти? Добре.

Мария затвори телефона и ме погледна. - Ще Ви напиша адреса на магазина на Иван. Утре може да отидете там. Може пък да се намерят...намотки. - тя се обърна и изчезна навътре по коридора. Кучето се отскубна от стопанката си и тръгна след Мария. Тя се върна след малко с листче от тетрадка, на което беше написан адрес и два телефонни номера.

- Адресът на магазина на Иван. Утре отидете, отваря в осем сутринта. Това е номерът в магазина. А това е моя номер, ако не може да се оправите. - каза тя приветливо и ми се усмихна.

Майка и я погледна учудено, а баща ми се пресегна и взе листа преди да мога да кажа нещо

- Много Ви благодаря, млада госпожице. И на вас, Госпожа. - предполагам, ако имаше шапка щеше да я свали за поздрав. Аз също срамежливо смоталевих “Благодаря”, желязната врата се затвори пред нас, обърнахме се и поехме назад.

- Какво хубаво момиче - каза баща ми - Гладен ли си? Мен тази миризма на готвено ми отвори апетита.

- И още как. - и на мен направо лиги ми течаха.

- Има тук едно място - продават най-хубавата пица в София. Малко е ходене, но си заслужава.

- А машината?

- Е какво машината. Ще си я носим с нас. Я виж какъв бабайт си станал, една машинка не може да носи

След половин час ходене стигнахме до ъгъла на площада пред НДК. Очаквах да влезем в някакъв ресторант и се притеснявах от това какво ще я правя машината с мен, но татко имаше други планове. Спря се пред сергия за пици и се наведе над витрината.

- Ела тук, де. Тези пълнените с шунка пици са най- хубавите. Посъветвам те от тях да си вземеш.

- Добре - съгласих се, без да съм много убеден.

- Две пици с шунка и два айряна. - Взехме пиците и отидохме в парка пред НДК. Седнахме на една пейка. Пред нас веднага кацнаха няколко гълъба, които бяха разгонени от скейтбордист, които мина пред нас, после започна да прави трикове - обръщаше скейборда във въздуха - ей такива подобни.

- С такива е пълно в Пирогов - наведе се към мен татко - счупени ръце, крака, но явно толкова му знае главата.

- Тати, честно-казано не разбиирам, цялата тази Одисея за какво е. Щураме се насам-натам. Една нова машина е двеста лева. Струва ли си труда цялото това блъскане за да поправим една и без това стара машина? Дори и да ѝ сменим намотките - каквото и да е това, нещо друго ще се счупи.

Татко замълча и се хранеше известно време. После каза.

- Хубаво е, че използва думата “Одисея”. Мисля, че е правилна. Като Одисей и аз обичам самото пътешествие. Да, знам ще кажеш, че в едно пътешествие е важна началната и най-вече крайната точка, но това не е съвсем така. Какво ще стане с романтиката на цялото приклюючение, всичко което му се беше случило на Одисей, ако се беше прибрал в Итака по права линия от Троя? Не би си струвало да се пише за това, нали? И ние така. Лесно е да се отиде в магазина, но пък колко е по-приятно човек да разгледа тук и там, да се помъчи малко, дори за такова просто нещо като една машина за косене на трева. Не ми е до парите. Но ме дразни как всичко в този свят става лесно заменимо. Заменяме предмети...заменяме и хора, също като предмети, мисленето е същото - не смяташ ли?

Изненада ме тази щуротия.

- Ето виж какво приключение имахме досега. Срещнахме интересни хора. Какво ли ни очаква отсега нататък? Колко много ни даде една развалена машинка за косене на трева

Помислих си. Татко беше от старото поколение. Навремето всяко нещо като се счупело хората са се мъчили да го поправят – било е трудно да си купи човек нещо ново - трябвало е да го намериш, се редиш по опашки и т.н. Сигурно и това си е било един вид приключение, ако човек го погледне по определен начин. Моето поколение се беше научило да пести време - в крайна сметка времето е пари, нали? А в спестенето време да се работи още, за да се правят още пари, или да се почива. Но понякога и смата почивка беше като пазаруването - отива се на такъв хотел, прави се това и онова, и после се връщаш у дома. Няма я Одисеята, приключението понякога от това да се мъкнеш с машина на ръце из непознати квартали, търсейки Иван - или какввто му е там еквивалента. Както търсихме сега Иван, навремето като ходихме на море или където и да е, татко и майка търсеха пусти плажове, изгубени черкви и какви ли не чудатости. Превръщаха всичко в приключение - за себе си и за нас с брат ми. Но както Одисей, миналото си беше в миналото. За жалост татко се беше превърнал в диноозавър, изчезващ вид, заместен от практичността, печеленето на времето бе заместило преживяването му.

Изядохме си пиците и после тръгнахме към колата. Добрахме се благополучно до дома.

На другия ден отидохме до магазина на Иван.

- Е намотки за тази машина нямам. - каза той, мъж към трийсетте, явно братът на Мария, след като му обяснихме проблема. Очаквах да е някой майстор, който обичаше да си попийва, но явно ни бяха излъгали, колкото да ни продадат ракията. Иван продължи - По принцип такива части не се и продават. Даже и онлайн да потърсите, надали нещо ще се намери. Дори да се намери ще е от чужбина - с доставката, а дали ще е и правилната част… по-добре си купете нова машина.

Татко беше доста разочарован.

В това време до нас се приближи мъж към шейсетте, който гледаше частите в магазина.

- Извинете, дочух разговорът. Това MacKulock ли е? - посочи той машината.

- Да.

- Странно нещо. И аз имам подобна машина. Малко по-различен модел е. Навремето само тези и Husqvarna внасяха. Тези бяха по-евтини и се оказаха надеждни. Моята работи десетина и повече години. После лагера се развали, но я запазих,. Мислих си, че ще е лесно да се купи лагер, но не.

- Е? - каза татко, а в погледа му имаше надежда

- Ами, живея наблизо. Ако искате мога да ви я дам машината.

- О ние ще я купим! - грейнаха очите на татко

- Не. Какво ще я правя - и без това е счупена. Нищо не струва. Ще се радвам на някой да послужи. По-добре отколкото да я изхвърля на боклука. Пък и може частта да не пасне на вашата машина, но елате ако искате да я вземете

След един час - аз с нашата, баща ми с машината на мъжа от магазина се прибрахме у дома. Все пак някакъв вид размяна се беше случила - човекът, който ни даде машината за благодарност беше получил шишето с ракия - символичен подарък.

Следващите два дни татко прекара в разглобяване и сглобяване на машините. На помощ дойде и един съсед, електриджия - този наистина обичаше да си попийва и още едно шише - този път водка - бе принесено в жертва на машината.

Три дни след като косачката се счупи аз и баща ми бяхме застанали с машината в задния двор. Бяхме я включили към удължител. Баща ми тържествено я задейства. Не проработи. Опита пак. Пак не проработи.

- Язък, - каза баща ми, а майка ми се обади от къщата:

- Вие този удължител не трябва ли да го включите в контакта?

- Включи го! - извикахме с татко в един глас.

Баща ми опита пак. Eлектромоторът зави и ножът се завъртя. Бяхме в работен режим! Машината косеше. Одисеята беше приключила успешно, помислих си. От друга страна пред мен стоеше друга Одисея, която се мъчех да се престраша да предприема. В джоба си имах листче от тетрадка. Там беше написан един телефон, на който много исках да се обадя...