Бяха трима — двама на по четирийсет и нещо и един по-млад, на двайсет. Бяха се скупчили в кръчмата, грееха се на печката и на бутилка ракия, която подаваха един на друг. До тях имаше още едно шише — вече празно.

— Егати студа — каза единият от по-възрастните. Беше висок, с брада и белег на челото, приличащ на следа от нож. — Такъв студ в средата на септември не е било.

— Вече една седмица държи — каза другият четирийсетгодишен, по-нисък, мургав мъж. — Да кажеш, че сняг ще завали. Ей, Влади, мойто момче, по-полека с бутилката. И на мене ми се пие.

— Че ти предната, кажи-речи, сам-самичък я изпи — каза Влади, но му подаде шишето.

— Две-три глътки да съм изпил. Вий двамата със Савата също пихте.

Савата му би чембер.

— Ох! Що бе, шефе?

— Щото сам си я изпи. И лъжеш.

Наско се сви и не каза нищо. Личеше си, че го е страх от Савата.

— Наско, не се коркай. Савата само чембери бие, ама с ръка нема да посегне — каза успокоително Влади.

Савата само изсумтя.

Наско още повече се сви, но признателно пое бутилката от Влади.

— Чешем си езиците, а мангизите ги няма — каза Влади. — На мене, комай, нищо не ми остана от оная бабушкера, дето ѝ дръпнахме чантата на Женския пазар. За какъв дявол ни доведе тука, Сава? До гробището. — Влади се огледа. — В някаква пропаднала кръчма. Никаква работа няма тук.

— Имам нещо наум — смигна Савата.

— Какво бе, шефе? Какво си намислил? — престраши се Наско.

— Говорих с един познат. Работи в погребална къща. Видял нещо и на чашка ми каза. Изпусна се…

— Е, какво ти е казал? По гробовете ли да ходим храна да обираме? Плъховете вече са приключили с тая работа — Влади погледна часовника си. — Станало е единайсет. Някоя бутилка вино може и да е останала, ама циганите сигурно са прибрали всичко.

— Те циганите няма да ни попречат. Ние за друго сме дошли. Ама ще имате ли смелост?

— Какво бе, шефе? Защо ни е смелост? Повече смелост от тая, дето я имаме, няма нужда. Луди ли ще ставаме? — намеси се Наско.

— Ха-ха — засмя се от сърце Савата. — Тамън! Тук трябва малко лудост.

— Защо? Какво ще обираме? Гробове ли? — каза на шега Влади, но бързо замлъкна, когато Савата го стрелна с поглед.

— Отвън, до цеха за паметници, съм скрил две лопати…

— Значи гробове ще обираме. Ти наистина си луд! — възкликна Влади.

— Млък! По-тихо. Какво пребледня? Нали от нищо не те е страх? Храбрец си, няма що. Никой няма да ни хване. Пресен гроб ще изкопаем.

— За какво ни е гроб да копаем? Умрелите са си за умрелите — възрази Наско.

— Това е друго. Днес са погребали едно момиче със златна огърлица, дето майка ѝ ѝ била подарила като малка. Оня, дето ми го каза, не му стиска да я изрови, ама се изпусна пред мен.

Наско се втренчи във върха на обувката си и риташе крака на стола. Влади подпря брадичка на ръката си и се загледа през покрития с паяжини прозорец навън, в мрака.

— Не е редно това. От умрели да крадем — каза Влади.

— Сега какво, вярващ ли стана?

— И аз не искам да крада от мъртва. На лош късмет е — рече Наско.

— Какви пъзльовци сте и двамата! От какво се пазите? Ако има Страшен съд, и без това ни е спукана работата. Поне няма да ни е студено — изкиска се Савата.

Тримата замълчаха. Влади и Наско гледаха надолу, а Савата поглеждаше ту единия, ту другия.

— Бърза работа е, момчета — увещаваше ги накрая той. — Двама разкопават гроба, третият гледа за пазачи. Ако някой дойде, ще свирне и се изпокриваме. Наско, момче, погледни ме.

Наско бавно вдигна поглед от пода.

— До днеска лъгал ли съм те? Все каквато работа намеря, е бивала. Ще я свършим ли и тая? Ще има пари за ракия. Ще има и за жени — по жени обичаш да ходиш, знам те.

Наско не издържа и се усмихна:

— Те след мен вървят.

— Значи си вътре?

— Добре. Нека да я свършим тая работа.

— Така те искам. Юнак. Влади, ти?

— Какво аз?

— На сто процента ли си?

— Шефе, виж, не съм сигурен за тая работа.

— Момче, кога съм те лъгал? От кога си с мен? Все хубави работи съм намирал. Ела с нас. Ортак си.

Влади въздъхна тихо.

— Ех, лошо е без ракия и без пари в джоба. Струва ли си гердана?

— Голям бил. Сами са си го просили. Вътре ли си?

Влади кимна и наведе глава.

— Това е моето момче! Ето ти бутилката. Надигни. Да те стопли, че навън е студ. И кураж да ти даде.

Влади отпи голяма глътка. После подаде на Наско, който също пи дълго. Бутилката обиколи още няколко пъти, докато се изпразни.

— А сега, да вървим — изкомандва Савата.

Тримата излязоха от кръчмата, леко нестабилни на краката си. Навън студеният въздух за малко ги ободри, но те пак продължиха към гробището, залитайки. Веднъж Наско се спъна и падна. Савата се изсмя, ритна го и после се наведе да го хване за ревера на ризата.

– Ставай, ортак. Мъж ли си – една ракия ли те събори?

– Не бе, спънах се тука в нещо.

– Давай напред. И нито гък. Ей там са лопатите.

Взеха лопатите от един храст при цеха и продължиха в мълчание.

– Близо сме до гробището – каза Савата. Отдалече обиколиха караулката и влязоха вътре. Веднъж в гробището, Савата се спря, извади от джоба си една бележка и я прочете на светлината на телефона.

– Трийсет и трети парцел. През неколко реда напред и после наляво. Вървете след мене.

Влади вървеше с наведена глава. Чу звук, сякаш някой се изкашля. Огледа се стреснато, но нямаше никой.

„Дали има някой тук?“ – помисли си. „Какво ще прави. Нервите ми са разклатени, това е. Пълно е с мъртви – ако има някой, ще е дух, а те мълчат.“

Савата и Наско вървяха напред. Влади духна в шепите си – ръцете му бяха ледени. Хем му беше студено, хем се потеше, а потта се стичаше студена по гърба и корема му.

„Грозно е“, мислеше си. „Докъде съм стигнал – гробове да обирам! Какво следва – да убия някого ли?“

Въпреки мислите си Влади продължаваше да следва Савата. Така беше по-лесно. Трудно е да се бориш сам във водите на океана без фар; трудно е сам да намериш пътя в гробище през нощта. Савата беше този фар – знаеше накъде да ходят.

Стигнаха гроба.

– Ето това е. Представям ви работата. Божана… нея ще я изкопаем. Ти, Наско, вземи тази лопата, ти, Влади – тази.

– А ти какво ще правиш?

– Ще отида на ъгъла и ще се скрия в ония храсталак. Ако чуете да лае куче – бягайте. Значи съм видял пазач – каза Савата.

Тръгна и, преди да се скрие в мрака, се обърна назад:

– И да не ви изядат караконджулите.

Изсмя се високо, после тъмнината го погълна.

– Да се залавяме. Сам няма да се изкопае – каза Наско и започна да загребва.

Пръстта беше рохка и се копаеше лесно. От работата с лопатата Влади се стопли. От време на време спираше да се ослуша за лай на куче, но тук бяха само мъртвите – с тяхната вечна тишина.

Стигнаха наполовина. Бяха влезли в гроба и изхвърляха пръстта навън – работата вече беше по-трудна.

По някое време Савата се появи, видя, че работата напредва, изсумтя и пак изчезна.

„Странно нещо“, мислеше Влади. „Защо ми е така гадно? Щеше ли да ми пука, ако някой ме изриеше? Съвсем не. Само дето на майка щеше да ѝ е гадно, ако видеше гроба ми разровен.“

Тази мисъл го стресна. Спря да копае и се изправи. До него Наско се трудеше упорито и пъшкаше с всяка изхвърлена лопата.

– Наско – прошепна Влади. – Чуй ме.

– Какво има, мъжки? Що спря? Копай – отвърна задъхано другият.

– Наско. Чакай!

– Идва ли някой? – озърна се Наско уплашено.

– Никой не идва. Виж… Не ми пука, че обираме мъртвата, ама я си представи какво ще им е на близките ѝ. На майка ѝ и баща ѝ, като дойдат утре и видят, че някой е разровил гроба на дъщеря им.

– Не ми пука – каза Наско и пак се залови да копае. – Ти чак сега ли се сети?

– Чак сега. Чудех се какво е гадното в цялата история. Това е.

– Копай. Като ти е толкова гадно, после затрупай гроба.

Влади се поколеба и после пак се наведе над лопатата.

Скоро стигнаха до ковчега. Изкопаха около капака и Наско се наведе, повдигна го леко, после го пусна.

– Виж сега, мен не ми дреме да отривам гробове, ама от мъртви ме е страх. Ела ти да вземеш герданчето.

Двамата смениха местата си. Наско излезе горе, на повърхността, а Влади се спусна долу до ковчега. Повдигна капака настрани, наведе се и пусна светлината на телефона. Мъртвата лежеше почти усмихната, със скръстени ръце на гърдите. Изглеждаше спокойна. Потърси гердана. Видя го. Внимателно го откачи и го издърпа. Беше тежък, от масивно злато. Протегна го нагоре към Наско и онзи го взе. После Влади внимателно затвори ковчега.

– Хайде, брат, дай ръка – каза Наско и го издърпа навън.

Отвън пръстта се беше събрала на две купчини отстрани. На Влади му стана тъжно да гледа гроба така разровен. Пак си помисли за родителите на момичето.

– Ей, човек. Ще ти кажа нещо. Ще ти се стори смахнато, но ми помогни.

– Какво има, брат? Айде да вървим. Взехме герданчето. Да се махаме оттук, че ме побиват тръпки.

– Дай да заровим гроба. Да не им стане мъчно на нейните утре.

– Да не им стане мъчно! Ти сериозно ли?

Влади кимна. Наско се изсмя.

– Заривай го сам. Аз бягам оттук – каза той и си тръгна. Мракът го погълна.

Влади се поколеба. Беше готов да тръгне след Наско, но един последен поглед към разкопания гроб го накара да остане. Хвана лопатата и хвърли пръст върху капака. Пръстта издаде глух звук. Този звук някак му хареса и той хвърли още. Поне да затрупа капака, да не влизат плъхове, помисли си. После щеше да догони другите.

Покри капака с пръст. Лесно се работеше с рохката земя. След това продължи – още малко пръст, после още. Накрая не личеше, че гробът е бил отрит.

Когато свърши, Влади тръгна из гробището с лопатата в ръка. По едно време се усети и я хвърли в един храст. На ъгъла обърка пътя и дълго се лута между гробовете, без посока. След половин час все пак стигна до оградата. Прехвърли се през нея.

Излезе на булеварда. Тръгна надолу по тротоара и мислеше. Усещаше, че някаква невидима нишка бе прекъсната межу него и другите. Беше сам.

„А сега накъде?“ – помисли си. 

Знаеше една кръчма наблизо. Там щеше да си купи пиене. В алкохола щеше да намери ако не път — поне мир за душата си. Започна да върви бързо, а жълтите светлини на уличните лампи удължаваха и скъсяваха сянката му, отново и отново.