- Хайде бе, тати, нека да влезем в морето. Още само един път – увещаваше Миро.

- Стига, тати, като си почина малко и пак ще влезем – каза баща му. Беше легнал по гръб и големия му корем си личеше. Даже беше малко смешно. Млад човек, пък с такъв изпъкнал корем. Добре,че плажът бе пуст и нямаше никой наоколо, не че баща му даваше и пет пари.

- Ех – въздъхна Миро. Той беше на осем години, русоляв, с весели зелени очи и малко дребничък за възрастта си.

Уж дойдоха на море, а майка му и баща му все на пясъка под чадъра. Ама на пясъка не беше толкова интересно. Искаше в морето, в морето. Не можеше да му се насити. При вълните, пияната, мидите и раците. Морето , което се беше ширнало пред него синьо, дълбоко; губеше се в хоризонта – сигурно беше безкрайно. Но сам не го пускаха, пък и него го бе малко страх сам да влиза.

Миро седна до майка си под чадъра. Тя се бе вглъбила в книга. Миро взе една пръчка и нарисува в пясъка някаква фигура. Не му хареса и я задраска. Нарисува друга. Пак не я хареса. Накрая нарисува кръг. Погледа го и попита майка си.

- Мамо – я познай – къде е началото на този кръг?

- Питай баща си, той е добър по математика – каза разсеяно майка му.

- Тати, къде е началото на кръга?

- Кръгът няма начало и край.

-  Е как - ето го началото. От там започнах да го рисувам. - посочи Миро.

- Ти си започнал да го рисуваш, но веднъж като е завършен всеки кръг е без начало и край.

Миро се замисли. Нещо толкова малко, а безкрайно. Помисли малко, после го хвана яд, че му бяха развалили играта. Настъпи нарисувания в пясъка кръг и стана.

- Накъде? – попита го майка му.

- Ще се разходя по пясъка. Не ми се седи тука.

Баща му се намеси. Изправи се на лакът и го предупреди:

- Добре, но не се отдалечавай много. До ония скалички най-много. И да не влизаш в морето, че ще ти издърпам ушите –Като каза това, бащата на Миро се намести удобно на хавлията и сложи шапка на лицето си.

- До скаличките само, добре. - отговори момчето.

Миро тръгна по пясъка, но беше много горещо. На бегом отиде до водата и започна да ходи по брега. Вълните заливаха краката му до глезените. Той ходи малко и погледна назад. Следите от стъпалата му бяха заличени толкова повече, колкото по-назад погледът му стигаше – вълните ги бяха измили. Миро се затича към скалите – искаше да стигне до там, а следите му още да са останали в пясъка, преди морето да ги изтрие. Скаличките не бяха много високи в началото и като че ли отгоре можеше да се стъпи. Миро се изкатери на на първите два камъка. Видя, че след тях скалите се спускаха надолу и там долу имаше човек. Старец. Беше гол до кръста, с къси панталонки и със силен тен. Носеше широкопола шапка, зад себе си бе закрепил чадър да го пази от силното обедно слънце. Държеше въдица в ръка. Скалите го скриваха от погледа, затова Миро не го бе видял от плажа.

- Добър ден – поздрави учтиво момчето..

Мъжът обърна глава нагоре:

- Здравей.

- Може ли да сляза при Вас?

- Разбира се. Само внимавай да не паднеш.

- А, ще падна. - каза Миро и внимателно слезе. Скаличките бяха много удобни за слизане - почти като стълба.

- Аз съм Миро. - представи се той като слезе.

- Е кой друг може да си, ако не Миро – засмя се старецът, но така и не се представи.

След кратко мълчание Миро попита:

- Кълве ли рибата? - огледа се. Не видя торба или нещо, в което старецът да слага, каквото бе хванал.

- Не кълве много. Но аз и без това я пускам. Не обичам много риба. Но обичам риболова.

На момчето това му се стори странно, но не мисли много за него. За да се направи на важен каза:

- Знаете ли, че кръгът няма начало и край?

- Това само някой математик може да ти го каже – усмихна се старецът. - Всеки друг би ти казал, че този който е нарисувал кръга, знае къде е и началото и краят.

- Точно така. И аз така си знаех.

Плувката на въдицата подскочи.

- Етоо, хванахме нещо – каза старецът и започна да навива бързо и сръчно макарата.

После, той отиде до водата, натопи си ръката във морето и освободи попчето от кукичката. После го показа на Миро.

- Виждаш ли? Попче. Не го пипай със суха ръка. После ще се разболее.

Момчето го послуша, намокри си ръката и погали попчето.

- А сега ще го пуснем пак обратно - каза старецът и така и направи, върна рибката обратно в морето. После приготви отново въдицата.

Миро седна на скалите и се загледа в морето. Безкрайно, пълно с чудовища. Страшно с неизвестностите, които криеше.

- Морето не е безкрайно, нали знаеш. - отгатна някак си мислите му старецът.

- Не е ли?

- Не. Всяко нещо си има край.

На Миро му стана някак си по-леко.

- А зад края? - попита все пак той.

- Е зад края идва нещо друго.

Момчето се замисли. Сигурно беше така. Реши да каже на баща си, че всяко нещо си има край, дори и кръгът, стига само да знаеш къде му е началото. Реши, че сигурно сега баща му ще дойде с него да се изкъпят. Особено когато му кажеше за края на кръга.

- Вие отскоро ли седите тук?

- И да и не. От сутринта. Цял живот...

Миро се замисли на тази каламбура, но реши да попита за по-лесното от двете:

- Ехее, от сутринта. Е не ви ли е скучно?

- За какво да ми е скучно? Радвам се на морето, на слънцето.

- Ама така само да седите... Поне в морето къпете ли се? - попита Миро

- Разбира се. Правя, каквото ми се прави. Но на тези години, повече ми се стои и ми се съзерцава. Тоест, гледам към морето и си мисля.

- За какво пък толкова си мислите?

- Ами за най-различни неща. Честно да ти кажа – наведе се старецът към детето - морето дълго съм го гледал – откакто съм бил на твоите години. И съм натрупал много спомени. Сега седя на това тихо място и си ги припомням. Ти сигурно не си така – бързаш да се избухаш в морето, да построиш пясъчен замък. Да рисуваш кръгове. А аз повече обичам да си спомням.

- Да не Ви преча – тихо каза Миро,

- Е не. И нови спомени е хубаво човек да прави отвреме-навреме – дори и на моите години.

Двамата седяха на плажа и си говореха още малко, но повече мълчаха и гледаха морето. По някое време Миро се сети, че родителите му могат да го търсят.

- Добре, аз ще си тръгвам. - каза той и се изправи.

- Разбира се. Щом трябва. Но все пак до нови срещи – ако не с мен, поне с това място. То е вълшебно. Поне може да бъде ако поискаш да бъде. - каза старецът.

Миро го изгледа любопитно – как така вълшебно? Все пак дори и малко странен, старецът му беше симпатичен. Той му махна с ръка за довиждане и се изкачи по скалите.

…

Миро гонеше Ева по пясъка. Лесно би я настигнал, но нарочно се преструваше, че е по-бавен от нея и така тя все успяваше да му се изплъзне. Бяха състуденти в университета и Миро бая беше хлътнал по нея. Заедно с други приятели бяха дошли на плажа, където Миро, беше идвал като малък – той им беше обещал, че мястото е перфектно - усамотено, морето чисто, с красива природа, а на половин час път с кола имаше голям град, за тези, които си падаха по шумотевицата.

Най-накрая Миро настигна Ева, гушна я и и нежно я повали на земята. Лицата им бяха едно до друго. Погледна я в очите – искрящо сини. Гледа я дълго време и тя него. Най-накрая тя се засмя и после тихо каза:

- Хайде бе, глупчо. Целуни ме. - това и направи.

- Ей вие двамата започнахте направо на плажа. Безсрамници такива. - подвикна един от приятелите им.

Миро и Ева се изправиха и се изтупаха от пясъка. Той каза:

- Стига глупости, ами хайде да започнем да събираме дърва за огъня. Скоро ще се стъмни.

По-късно групата – шестима човека си опекоха, каквато храна си бяха донесли – пържоли, наденица, лук и какво ли още не; поговориха си и после оставиха огънят да догаря и се излегнаха доволни на пясъка. От изядената храна им се доспа и разговорът постепенно замря.

По някое време Миро стана и се изтупа.

- Къде отиваш? - попита го Ева

- Да се поразходя.

Тя не му отговори, а само го гледа как излиза от кръга светлина, която огъня мяташе докато той изчезна в тъмното.

Миро ходеше бавно. В началото беше много тъмно, но постепенно очите му свикнаха на бледата светлината, която луната хвърляше върху пясъка. Той вървеше безцелно по брега и си мислеше за Ева. Обичаше ли я? Май да. И сега какво? И друг път си бе мислил затова и го сковаваше някакъв страх, откакто бе осъзнал, че беше влюбен в нея. Стана му малко смешно. От какво го беше толкова пък страх?

Докато си мислеше така стигна до скаличките. Качи се отгоре и после слезе в ниското. Седна на пясъка. Вълните миеха брега току до краката му, удряха се в скалите отстрани и пръскаха Миро отвреме-навреме. Той се загледа напред. Чувстваше се като в утроба - защитен, но отвън светът го чакаше. Морето беше тъмно и бучеше заплашително. Безкрайно – беше си мислил, че е, когато го бе погледнал от същото това място, като малко дете. И сега изглеждаше безкрайно. Безкрайно далече бе отвъдния бряг и бе бездънно. Погледна нагоре. Разпозна Млечния Път. Някаква студена тръпка полази по гърба на Миро. Колко малък само беше. Мравка пред огромно море, в още по-огромна вселена. Сам в един безкраен свят. Без начало и край. Пълен с най-различни непознати, страшни неща.

Почувства как нещо го докосва по гърба.

- Оле, мамо – изкрещя Миро.

- Спокойно, аз съм. Извинявай – каза Ева. - Уплаших ли те?

- Ами какво ме преследваш само? Искам да съм сам. - троснато ѝ каза той.

- Искам да съм сам. - подигра го тя. После се засмя – ама се уплаши...

Миро реши да не се сърди, а се засмя с нея.

- Погледни небето - колко добре се виждат звездите оттук. - каза той. Тя обърна лице нагоре

- Наистина...

Двамата постояха известно време гледайки нагоре.

- Не те ли кара да се чувстваш нищожна и сама, цялата тази огромност? - Попита Миро и чак се учуди на себе си, че го бе казал на глас.

Тя го прегърна изотзад и каза

- Не си сам , бе Миро, С тебе съм…

Той се извърна и погледна лицето ѝ в тъмното. Не виждаше чертите и, но я усещаше. Това бе тя - Ева. Чувството на страх и самотност си отидоха. Всъщност чувстваше се доста безстрашно даже, поиска му се някак да го покаже. Целуна Ева, после свали през глава тениската си и нагази във водата.

- Хей, хей. Накъде? - попита го леко стресната тя.

- В морето. Къпе ми се. Знаеш ли колко е топла водата. - каза Миро и пристъпи по-навътре в морето

- Ех, какъв си щурав. - каза Ева, но и тя вече свличаше фланелката си. И двамата бяха добри плувци. Плуваха навътре в морето, до там, докъдето не можеха да достигнат дъното. В далечината на плажа се виждаше огънят, а над тях - звездите. Под купола на Млечния път отгоре, и сред вълните, които плавно ги повдигаха и после ги спускаха се чувстваха наистина малки, толкова малки, но не и сами. Не ги беше страх...

….

Миро слизаше по пътеката към плажа. Когато най-накрая стигна се учуди – както винаги плажът бе пуст. “Толкова години и никой да не разбере за това място” помисли си Миро. Той не се бави, а директно тръгна към скаличките. Отиде на тайното място и се разположи удобно – плажният чадър зад него да му пази сянка, а въдицата пред него, подпряна. Съблече си фланелката и остана гол до кръста – по къси панталонки. Кожата му беше придобила тъмен тен – дълго време бе прекарал на морето. Откакто Ева почина, не го свърташе в София. Децата и внуците му се оправяха и без него, и той се отдаде на удоволствието да отиде на море сам – за пръв път в живота си.

Закачи стръв на кукичката и зачака. Мислите му бавно поеха към миналото. Преживяваше отминали мигове от живота си, както често правеше напоследък. По едно време в тишината се чу, че някой се качваше по скалите. На ръба се появи детска глава. Две очи го погледнаха учудено.

- Не знаех, че тук има някой. Извинете. - каза осем-девет годишното момче.

- За какво се извиняваш? – усмихна се Миро.

- Ами…- несигурно отвърна детето. - Мислех че плажът е пуст. Мама и тати го намериха и казаха,че тук никой не идва.

- Е, чак пък никой…

Момчето се престраши:

- Аз се казвам Иво.

- Разбира се, че си Иво! Слизай долу, Иво...освен ако не ти се стои отгоре, разбира се, но слънцето там е силно.

Иво слезна долу и седна на пясъка под чадъра до стареца.

Двамата дълго мълчаха и гледаха към морето. На Иво му бе малко неудобно да проговори пръв, а пък Миро се беше  замислил за нещо. Докато той си мислеше Иво нарисува с пръст в пясъка един нелош кръг. Старецът го видя, усмихна се и извърна глава към Иво:

- Искам да ти задам един въпрос, гатанка ако щеш...може ли?

- Каква е тя? - попита детето, гледайки напред. Беше му приятно на това място между скалите, с разбиващите се досами краката му вълни и синьото море ширнало се пред него. Беше хубаво място за мислене, за гатанки. Миро погледна и той към морето и попита:

- Ти как мислиш - дали кръгът има начало?