Болеше го. Не беше в ред. Все едно развален зъб го глозгаше отвътре. Беше започнал да пие. Мислеше, че така ще заглуши болката, но тя оставаше същата. С приятелката си се разделиха временно, но тя си намери друг. Не го заболя повече. Не му пукаше. От нищо не му пукаше. Само едно го интересуваше – това остро парче лед в сърцето му да се стопи.

Болката се появи преди месеци. В началото не ѝ обърна внимание, но с времето се засили. Живееше като в полусън. Не можеше да си намери място – това нещо, каквото и да бе, го глождеше отвътре.

Онази нощ излезе от къщата. Самотата го депресираше. Мислеше да се напие в някой бар, да говори с хора, да се поразсее. Навън, по тротоара, тук-там имаше лед. За да не се хлъзне, закрачи по тревата. Целият стана в кал. Калта го дразнеше и го натъжи. Не знаеше защо. Изтри си обувките в снега – малко кал остана. И тъгата остана.

Хлътна в бар. Свиреха салса и бачата. Навремето танцуваше. Сега мисълта за това го изпълваше с погнуса. Музиката го дразнеше. Едни и същи ритми се повтаряха. Каква скука.

Седна на края на бара. Бе гладен. Поръча си бъргър. Докато чакаше, до него седна красива чернокожа жена на неговата възраст – към трийсетте. Поклащаше се в такт с музиката. Поглеждаше го от време на време. Даваше му сигнали. Да я покани. Хора танцуваха. Бе грешният бар за него.

Донесоха му бъргъра. Отхапа и му призля. Бе гладен, а от храната му ставаше лошо. Жената до него се наклони и му каза:

– Танцува ли ти се?

Потръпна. Само мисълта го отвращаваше. Какво му имаше? От какво бе болен?

– Хубав ли е бъргърът? Може ли да си взема картофче

Побутна чинията към нея. Тя си взе пържен картоф и го натопи в кетчупа. Приличаше на съсирена кръв. Като във вените му. Призля му.

– Как се казваш? Аз съм Тара.

– Не мога.

– Какво? Какво ти има? – попита жената и премести стола си по-близо.

– Просто не мога. Това… Не ми се говори. Болен съм. Ето. Изяж всичко. Отрежи там, където съм ял.

Понечи да стане. Тя го хвана за ръкава.

– Остани. Не си тръгвай. Нека да танцуваме.

Той изсумтя, изскубна се и излезе бързо от бара.

Тръгна по улицата. Надолу имаше мост. Мисъл мина през главата му и той я задържа за момент. Хареса му хрумването. Беше решение.

Седна на перваза на един нисък прозорец и се разрови по джобовете си. Знаеше, че някъде има пощенски плик със сметка. Щеше да я изпрати на следващия ден. Намери плика. Отвори го и смачка сметката и чека вътре. Имаше и химикалка. Винаги носеше една. Поне веднъж да я използва.

Написа с големи букви:

„Направих го по собствена воля. Никой не е виновен. Сбогом.“

Пъхна плика в джоба на якето си и тръгна към моста. Крачеше бавно, но решително. Мостът бе в средата на града, но по това време опустял. Никой нямаше да му попречи. Щеше да е бърз.

Реката отдолу бе широка, но плитка. Мостът – пет-шест метра висок. Ако скочеше, щеше да се прибие, а плитката река щеше да е достатъчна да се удави.

Стигна моста. Забави крачка. Почти бе в средата. Още малко.

Нещо привлече вниманието му. На оградата, отвън, бе клекнал възрастен мъж. Държеше се за перилото. Така както бе застанал, не би могъл да се издърпа нагоре.

Стана му ясно веднага какво искаше да направи. Беше отишъл там да скочи. Да се самоубие.

Очите им се срещнаха. Мъжът на моста разбра, че трябва да направи нещо, или онзи щеше да се пусне. Ако се приближеше, можеше да ускори момента, но така или иначе щеше да се случи.

Направи две бързи крачки и се озова до оградата. Протегна ръце над перилото и хвана възрастния мъж за китките. Онзи се дръпна, но не успя да се отскубне.

– Помощ! – извика мъжът на моста. – Помогнете!

Мъж и жена надолу по улицата го чуха. Мъжът се затича. Двамата мъже хванаха самоубиеца. Жената спря кола и още двама мъже се приближиха. Издърпаха самоубиеца над перилото.

Възрастният мъж гледаше този, който го бе хванал пръв.

– Ти пък откъде се появи?

Мъжът помисли.

– Само минавах. Видях те.

– Мамка ти. Мамка ви на всички – каза възрастният мъж.

Понечи да тръгне, но останалите го задържаха.

Скоро дойде полицейска кола. Не разпитваха – явно някой вече бе обяснил по телефона. Вкараха възрастния мъж в колата.

„Къде ли го водят?“ – помисли си мъжът. „Сигурно в психиатрията.“

Облегна се на перилото. Около него хората говореха оживено за случката; от време на време някой го тупваше по рамото.

Гледаше надолу по течението. По-нататък имаше друг мост. Светлините по него се отразяваха във водата и танцуваха.

Пипна се по джоба. Прощалното писмо го нямаше. Огледа се – само фасове по тротоара.

Погледна пак към реката. Видя нещо бяло да се носи на повърхността. Дали бе неговата бележка? Появи се за последен миг, после изчезна във водата.

Помисли си, че е отнел на онзи това, което сам се канеше да направи. А то сега му се струваше нелепо. 

Подири болката. Там, където бе леденото парче, сега имаше топлина. Болката бе потънала дълбоко. Беше му хубаво.

Огледа се. За първи път видя гирляндите, играчките и коледните светлини. Колко хубаво беше всичко. И сега? Какво да прави сега?

По дяволите, танцуваше му се!

Тръгна бързо обратно към бара. Дано жената още да беше там. Щеше да я покани да танцуват. А ако не беше – какво от това? Щеше да танцува сам.

Колко леко му беше. Колко хубаво беше да не го боли – това там нещо, каквото и да бе. Незнайно как, незнайно защо, се бе излекувал. Чувстваше го. Беше здрав. Поне засега.

Мина му мисълта дали болката ще се върне. Кой знае? Сега нямаше. И щеше да танцува цяла нощ.