В момента, в който влезе през вратата, кръчмарят го разпозна какъв е- пияница, който обикаля кръчмите в надеждата да си изпроси пиене от този или онзи. Мъжът беше към шейсет-и-петте, облечен в жълта фланелка на дупки и панталон, който беше по-голям номер, който той постоянно  повдигаше нагоре с една ръка; иносеше износени работни обувки. На главата ми бе завъртян настрани износен каскет, придаващ му вид на човек на изкуството. С нестабилна походка мъжът се дотътри до един стол пред плота на бара и седна. Загледа в бутилките с алкохол, наредени зад кръчмаря, все едно търсеше между тях любимата си марка. Личеше си му се, че му се пие, а няма и пукната пара в джоба си. На кръчмаря му стана мъчно за стареца. Не е лесно да си пияница без пари в кръчма, и да ти се пие. В порив на щедрост той взе бутилка с ракия и малка чашка и наля на стареца. 

- Наздраве - каза кръчмарят. 

Старецът го погледна. Не се учуди на добротата на мъжа срещу него. Кимна му сериозно и надигна чашката. Отпи малко, колкото да опита вкуса на ракията. Усмихна се - беше хубаво питие, не беше често да ти налят такова хубавао питие, особено ако си изпаднал на вид пияница. 

- Какво е времето вън? - попита учтиво кръчмарят, въпреки, че виждаше прекрасно през прозореца.

- Притъмняло е, ще вали. Един тежък облак се е завъртял над Витоша, паднал е под Кулата. Задушно е. Ще вали. - повтори старецът. На кръчмарят направи впечатление лицето на събеседника му. Сини, воднисти очи, набола брада и рошава коса. Имаше белег на челото. Изглеждаше замислдн, като филодоф от забравено време.

- Ненаваля се, бе. Брей! Цяла седмица. Все порои.- Включи се в разговора един клиент, който седеше на през едно място от стареца - млад, мускулест мъж на двайсетина години. Беше му скучно. Беше си пийнал вече и възнамеряваше да продължи, но не му се пиеше сам. Говореше му се с някой. Старецът му бе интересен. 

Пияницата се усмихна важно, осъзнал, че е станал център на вниманието и отпи от чашката пред себе си. 

- Дъждът носи живот. - каза той тихо. - това жарко слънце всичко ще изгори, ако не е дъждът. Слънцето и дъждът са част от кръговрата, от кръга на живота.

Твърдението на старецът беше просто, но на двайсетгодишният мъж се стори, че ще последва още и наостри уши. 

В кръчмата беше тихо. Само вентилаторът проскърцваше леко и на вълни тласкаше тежкия, влажен въздух из помещението. Бирените чаши на клиентите - повечето, насядали по масите покрай жълтата талашитена ламперия на стената, се бяха изпотили и по тях се стичаха вадички и правеха мокри кръгчета отдолу. 

- Какво знаеш за живота, ти, старче? - подразни го незлобливо младият - Ти май повече гледаш в дъното на чашата отколкото наоколо, да го видиш въобще този живот, да разбереш нещо за него.

- Така да е. - усмихна се старецът.  - Понякога в дъното на чашата човек може да открие немалко истини.

- Е, какви истини виждаш сега там?

Старецът вдигна чашката, все още почти пълна и я огледа на светлината на лампата. 

- Сега ли? Сега виждам човешкия живот. На двайсет години. Виждам всички надежди, които идват с тази възраст. Виждам твоето отражение.

- Мен?

- Разбира се. Виждам и себе си - пак на двайсет. Мисълта за смъртта е толкова мъглява. На човек даже не му хрумва за нея, освен ако нещо страшно не му се е случило. Младеж като теб е пълен с надежди за живота си. - старецът отпи и пак погледна чашата - а сега виждам живота си на трийсет. Вече част от надеждите са разбити. Човек започва да разбира, че мечтите могат да се превърнат в прах. И смъртта. Да смъртта. Смъртта вече се показва зад ъгъла. Дори сега. Следват четиридесетте, петдесетте, шейсетте - и така нататък. После краят. Чашката е празна. 

- Смърт! - възкликна младежът. 

- Малка смърт, да. - каза старецът и гаврътна чашата до дъно. Не можа да се сдържи. Беше му се допило - А истинската смърт? Е за нея, за нея нещата са по-сложни. 

На младежът му се стори, като че тъмнината се бе  скупчила в тази част от кръчмата, където бяха те двамата със стареца. 

- Какво знаеш за живота? Какво знаеш за смъртта? Та знае ли някой?  - просъска кръчмаря зад тезгяха, които нямаше работа и стоеше от другата страна срещу тях.

- Знам - маааалко - протяжно каза старецът.  - виждате ли това? - потърка той с ръка големия белег на челото си. 

- Аха - каза младежът. 

- Белегът е от удар с камък. Като малко момче ме удариха с камък. Свърших в болницата. Имах кръвоизлив в мозъка. На умиране отивах. Главата ме болеше все повече и повече. - тук старецът замълча и погледна тъжно празната си чаша.

- Налей му, налей му - махна с ръка младежът на кръчмаря.

След като чашката пред него беше пълна, старецът продължи.

 - През нощта сънувах, че съм сам-самичък. Никога не ме е било страх от самотата. Но тогава...Бях на някакъв площад. Бях в тълпа от хора. Всички хора, които съм срещал някога. Вървяха безмълвни, като слепи покрай мен. Тичах от човек на човек, хващах ги, щипех ги, растърсвах ги, но те като обладани, не ми обръщаха внимание. Помислих си, че съм умрял и съм сам. 

- Е това ли е смъртта? Да си сам? - попита младежът

- Може би, може би.  Не ме разбирай погрешно.  - каза старецът и извади изпод изпокъсаната си, жълта фланелка дървено кръстче, вързано на канап. - Ето, не съм атеист. Вярващ съм. Но понякога си мисля - с какво ние хората сме така специални? Просто се раждаме, живеем и после умираме. И се лутаме сами. Всеки по своя път. Без да можем да се докоснем един друг, без да можем да се разберем. Не можем да се разберем тук, а ще можем ли след смъртта - Там, ако го има това там, все пак?

- Значи това е? Ти все пак си атеист - е, да кажем агностик?

- Не! Аз съм като теб. - отпи от чашата пияницата. - Чудя се за нещата. Като всеки останал човек. Виждаш ли - този живот ми харесва. Дори и моят окаян, прост живот на загубеняк, на пияница е прекрасен. Не искам да свърши. И понякога се чудя как може да свърши. Как може да свърши, наистина? И да продължи без мен. А за мен да дойде нещо различно. Дали го има или не? Предпочитам да си мисля че го има. Но, разбира се го има и въпросът за смисълът на живота. Той ме обърква. Аз съм вярващ, но вярата ми оставя много въпроси неотговорени. Понякога се чувствам много загубен, без път, все едно падам - нали знаеш как е? Като в сън. И после се събуждаш като стигнеш дъното. Но аз не се събуждам. Така и си падам. А под мен е само черна мъгла. 

Пияницата доизпи и втората чаша. Младежът кимна на Кръчмаря да налее отново. Навън забуча. Изви се силен вятър. Вратата се отвори и се блъсна в стената. Кръчмарят припряно отиде да я затвори. През отворената врата се виждаше как дъждът се изливаше, като от ведро, трополеше по покрива и прозорците на кръчмата . 

- Понякога обичам да ходя в дъжда, да усещам света около ьебе си. Неупитомен, така да се каже. Чувствам се по-жив. - каза старецът, замислено, гледайки след кръчмаря, който затвори вратата. 

- Разбирам те. И аз се чувствам по жив, когато съм по-близо до тези изключителни моменти. - призна младежът. - Но понякога и аз се чувствам загубен, знаеш ли? Но има неща които ми помагат. Затова правя неща в живота, които ми доставят удоволствие. Имам цели, които ме бутат напред. Уча в Университета. За хоби вдигам тежести.

- Така е. И други хора си имат хоби или цел - отглеждат деца или куче. Но кой е позналза какво живеем. Може би е затова да се разберем един-другиму - не знам. Опитвам се да разбера хората около мен, но само се движа в кръг. Аз и другите. Всеки със своята залъгалка. Пресичаме пътищата си - без да можем да се разберем, да се докоснем. Като в моя сън.  

- Е добре, тогава какво смяташ, че трябва да направим. Как да живеем?

- Хмм. Виждаш ли - аз пия. В алкохолът намирам забрава на тия въпроси. 

- Не е ли алкохолът като това да си гледаш куче? Като всяко друго хоби - но по-разрушително? Само заместител, бягство от истинските въпроси? 

- Не знам. Аз това разбирам. Какво очакваше - пияница, като мен, да ти даде отговор на тези въпроси? Та какво знам аз? За мен животът е в чашата. Краят на питието е като малка смърт. Просто чашата е празна. И няма нищо повече да се направи. Знаеш ли кое е най-тъжното?

- Кое?

- Идва и момента когато нямам желание да пълня чашата повече. Малката смърт става окончателна. Остава само празнотата -  Старецът направи пауза, после гаврътна третата чаша ракия и продължи - Не, нямам отговори за теб. Може би ти ще си намериш отговорите сам.

Младежът стоеше на стола си замислен. Усещаше се предаден, изигран. Интересът му се бе разпалил, а не бе получили нищо, което да го потуши. Само въпроси, без отговори. Да бяха поговорили поне за това какъв е човека на трийсет, четирийсет години. Старецът поне ще да знаеше това. Младежът се извърна към него и попита:

- Е какво е да си на трийсет, четирийсет?

- И да ти кажа няма да разбереш. Ще е само думи.. Ти ще знаеш нещо но не всичко и това е като по-добре да не знаеш каквото и да е. Трябва да живееш, за да знаеш какво е да си на трийсет, четирийсет.... Не е като да го проичетепш в книга. Няма научаване, без да си го преживял.  Още повече, че всеки живот е различен. 

С тези думи старецът стана от стола си и се затътрузи към изхода. Отвори вратата. Бученето от дъжда нахлу пак в кръчмата, но старецът излезе смело навън. Скоро се изгуби от поглед.

- Изиграха ли те? – попита злобно кръчмарят, които беше изслушал целия разговор зад тезгяха. Младежът кимна. 

- Какво очакваше? Това сигурно му е номера – да започне да разказва за смисъла на живота и така, изпросва си питие и като се напие си тръгва. Нима си мислиш, че ще намериш отговор на който и да е от тези въпроси тук? - добави кръчмарят след като затвори вратата след стареца. 

Младежът кимна разсеяно, загледан в чашата пред себе си. Беше празна. Глождеше го чувство за неудовлетвореност. Говореше му се, а нямаше с кого. Кръчмаря беше хванал телефона си и си цъкаше нещо. Отвън бурята бучеше, вътре вентилаторът проскърцваше и въздухът бе влажен и лепнеше по тялото. 

- Още едно - посочи чашата си, младият мъж. Навън дъжда биеше по земята и ламаринения покрив на кръчмата, а вътре бе задушно и всеки пиеше тихо в своя ъгъл. Тук не оставаше да се прави нищо друго освен да се пие до дупка. Да се пие и да се задават въпроси на ум. Въпроси без отговор.