Бяха трима — двама на по четирийсет и нещо и един по-млад, на двайсет. Бяха се скупчили в кръчмата, грееха се на печката и на бутилка ракия, която подаваха един на друг. До тях имаше още едно шише — вече празно.

— Егати студа — каза единият от по-възрастните. Беше висок, с брада и белег на челото, приличащ на следа от нож. — Такъв студ в средата на септември не е било.

— Вече една седмица държи — каза другият четирийсетгодишен, по-нисък, мургав мъж. — Да кажеш, че сняг ще завали. Ей, Влади, мойто момче, по-полека с бутилката. И на мене ми се пие.

— Че ти предната, кажи-речи, сам-самичък я изпи — каза Влади, но му подаде шишето.

— Две-три глътки да съм изпил. Вий двамата със Савата също пихте.

Савата му би чембер.

Прочетете тук

След университета - завърших биохимия, бързо открих, че компанийте търсят хора с опит. Все пак поработих като лаборант в една малка компания. По цял ден вкарвах проби от вода в една голяма машина и записвах резултатите за примесите в датабаза. Освен, че работата беше скучна, не се сприятелих с колегите си. Направих си равносметка на живота дотогава и реших, че такава работа не е за мен, а не ми се учеше още - изглежда, че интересните работи в биохимията ги вършат хора с докторска диплома, а не ми се инвестираха още пет години за нещо дето я ми хареса да правя, я не. Така, че си взех почивка и си намерих работа като помощен персонал в една психиатрична болница. Водих се, че съм терапевтичен помощник - един вид санитар, който занимаваше пациентите, водеше ги на разходки и други подобни занимания. Беше лека рабта, мислех си, парите не бяха лоши и ми стигаха да си плащам сметките по студентските заеми и през свободното си време щях да си мисля затова, каква промяна в живота си да предприема.  

Прочетете тук

Болеше го. Не беше в ред. Все едно развален зъб го глозгаше отвътре. Беше започнал да пие. Мислеше, че така ще заглуши болката, но тя оставаше същата. С приятелката си се разделиха временно, но тя си намери друг. Не го заболя повече. Не му пукаше. От нищо не му пукаше. Само едно го интересуваше – това остро парче лед в сърцето му да се стопи.

Болката се появи преди месеци. В началото не ѝ обърна внимание, но с времето се засили. Живееше като в полусън. Не можеше да си намери място – това нещо, каквото и да бе, го глождеше отвътре.

Прочетете тук

Андрей често сънуваше, че лети. Стоеше на земята, разтваряше ръце и политаше. Други хора жадуваха да сънуват, че летят, а той, кажи-речи имаше същия сън отново и отново. Работеше като инжинер в малка компания, имаше си жена и две деца, малка къща, прекалена малка - синовете му бяха на седемнайсет и четиринайсет и съжителстваха в една стая. На времето си мислеше да уголеми къщата, но все нямаше пари и време. Колата му беше на двайсет години - в семейството я наричаха “Звяра” - едно червено Волво. Все още вървеше и не искаше много ремонти. Чудеше се откъде ще намери пари, когато Звяра умреше. 

Прочетете тук

 - Хайде бе, тати, нека да влезем в морето. Още само един път – увещаваше Миро

- Стига, тати, като си почина малко и пак ще влезем – каза баща му. Беше легнал по гръб и големия му корем си личеше. Даже беше малко смешно. Млад човек, пък с такъв изпъкнал корем. Добре,че плажът бе пуст и нямаше никой наоколо, не че баща му даваше и пет пари.

- Ех – въздъхна Миро. Той беше на осем години, русоляв, с весели зелени очи и малко дребничък за възрастта си.

Уж дойдоха на море, а майка му и баща му все на пясъка под чадъра. Ама на пясъка не беше толкова интересно. Искаше в морето, в морето. Не можеше да му се насити. При вълните, пияната, мидите и раците. Морето , което се беше ширнало пред него синьо, дълбоко; губеше се в хоризонта – сигурно беше безкрайно. Но сам не го пускаха, пък и него го бе малко страх сам да влиза.

Прочетете тук

В момента, в който влезе през вратата, кръчмарят го разпозна какъв е - пияница, който обикаляше кръчмите в надеждата да си изпроси пиене от този или онзи. Мъжът беше към шейсет-и-петте, облечен в жълта фланелка на дупки и панталон, който беше по-голям номер, който той постоянно  повдигаше нагоре с една ръка; иносеше износени работни обувки. На главата ми бе завъртян настрани износен каскет, придаващ му вид на човек на изкуството. С нестабилна походка мъжът се дотътри до един стол пред плота на бара и седна. Загледа в бутилките с алкохол, наредени зад кръчмаря, все едно търсеше между тях любимата си марка. Личеше си му се, че му се пие, а няма и пукната пара в джоба си. На кръчмаря му стана мъчно за стареца. Не е лесно да си пияница без пари в кръчма, и да ти се пие. В порив на щедрост той взе бутилка с ракия и малка чашка и наля на стареца.  

Прочетете тук

Мъжът с побелялата коса, клатейки се напред-назад, към предизвестената съдба. Такава ли ще изживееш живота си, старче, седейки на своята веранда, броейки хората които минават по тротоара, или колите, или мухите, които бръмчат пред теб? Измерваш ли секундите, минутите и часовете по клатенето на стола си - хръс-крас, отново и отново, като танцьор без крака, докато пиеш бира, миришейки на алкохол и цигари, миришейки на пот?

Ти живееш срещу мен, през оживената малка улица, виждам те да ставаш от стола си и да се разхождаш пред двора си, никога не разговаряме, имаш ли много да разкажеш, как е минал денят ти?

Прочетете тук

Господин Грей е такова едно малко човече. Съсухрено старче, което се усмихва и маха с ръце безпомощно. Не говори, и вече почти не разбира, мен или който и да е друг. Има напреднала деменция, Алцхаймер. Лижи си в болничното легло и гледа в телевизионния екран, на канал с анимационни филми. Не знам дали му харесват, но това някой така го е решил и аз не намирам причина да сменя програмата. Дори звукът на телевизора е намален, защото тогава господин Грей се разстройва. Започва повече да маха с ръце и да плаче. Така че, звукът е намален. 

Прочетете тук

Вечерям в любимото си кафене. Отвън е мрачен есенен ден, но кафенето наподобява на уютен пашкул. Сам съм на масата, вторачен в синкавия екран на телефона ми, който ми държи компания. Размотавам се из Интернет, влизам във Фейсбук, обменям съобщения с приятели. Изведнъж високият глас на жена ме измъква от виртуалната реалност, в която съм се загубил. Оглеждам се наоколо. Кафенето е почти празно. Двама посетители седят на две маси от мен, трети е още по-отдалечен. Жената - към тридесетте, която току що бе повишила глас, е придружена от пет-, шест- или седемгодишно момче; те седят на масата до мен.

Прочетете тук

- Шарлът, Шарлът, къде си? Моля те излез. Моля те, Шарлът - гласът му беше станал доста писклив, все едно бе готов да  заплаче. И наистина му се плачеше. Иван седна за момент на големия удобен диван и наведе глава и се подпря на ръцете си. В къщата не беше топло, а приятно, но сега лицето му гореше и се потеше обилно. Една задача имаше и той я оплеска. Изхлузи лекия си пуловер и вдиша дълбоко, ьа да се успокои. Опита се да се съсредотичи, да мисли спокойно. Къде може да бъде едно три-годишно момиченце? Не можеше да се изпари ей така. Проклетата голяма къща и това че се съгласи да си играят на жмичка. Или пък май беше негова идеята? Вече дори не можеше да си спомни. Искаше само да я намери. Беше решил да ѝ се скара. Само да я намереше, тя щеше да види! Но от друга страна какво ли разбираше едно дете?

Прочетете тук

В градинката, до спирката на трамвай номер 4 в Княжево, бе хубаво. Откъм Витоша лъхаше на гора – мъх, земя и гнила растителност. От едната страна бе спирката на трамвайте, а от другата - спирката на автобусите, които въртяха около старото кино и тръгваха за Владая. До киното бе някогашната стара сграда на библиотеката, в която сега се продаваха печки за отопление с дърва. 

Пътечка се въртеше през малкия парк, около нея бяха поставени няколко пейки, на някои от тях седяха хора, които се наслаждаваха на топлото, следобедно, августовско слънце. Подухваше лек ветрец. Небето бе покрито от тъмни облаци. Може би щеше вали, а може би не. Хубавото бе, че облаците закриваха отвреме-навреме слънцето и лекият вятър подухваше, та не беше задушно и жега, както предишните няколко дена.

Прочетете тук

Хубава си беше нашата малка, криволичеща, весела уличка в покрайнините на София. Къщите бяха все още със септични ями, а старият водопровод се пукаше често и водата избиваше през асфалта, в малки ручейчета, които като вени се събираха и разделяха, вечни, неподлежащи на поправка от тромавото ВЕиК и неговите багери. Работниците идваха, разкопаваха асфалта, понякога добавяха нови, неравни пломби по улицата, но често направо зариваха изкопаното с чакъл, а след месец-два идваха за нова поправка на друго място. Ручеите, образуваха локви, в които, ние, последното поколение деца на комунизма, джапахме с удоволствие, но пък и всеки знае, че всичко е по-интересно, когато се случва около вода!

Прочетете тук

Беше приятна съботна вечер. След топлия ден, слабият полъх на хладния бриз се промъкваше между потока от хора по Витошка, разведрявайки пешеходците. В седем вечерта по пешеходната зона на улицата имаше върволицата от мъже и жени, облечени добре, кито преминаваха нагоре-надолу, влизаха в някое от могото от заведенията или магазините по улицата. Малка част от хората се спираха за малко пред група музиканти, намерили място откъм страната пред НДК, под улична лампа. Групата комбинираше няколко несъвместими на пръв поглед инструменти: цигулка, електрическа китара, флейта и малък барабан, като барабанистът удряше отвреме-навреме пилонът на уличната лампа, както за блазозвучие, така и за допълнителен ефект. Пешеходците преминаващи пред шарения квартет понякога се спираха, заслушваха се, някои оставяха монета в разтворения калъф на китарата пред групата и после продължаваха надолу по улицата.

Прочетете тук

Обичам да се разхождам привечер, когато слънцето залязва и небето е притъмняло и покрито в розово и лилаво, а облаците сивеят. Преди да вечерям, често отивам да се поразтъпча.

Онзи ден пак излязох до центъра. В неделя тротоарите са пусти и трафикът от коли по улиците намалява. Допуши ми се. Не можех да си купя една-единствена цигара, но ми се пушеше. Предполагам, че ако някога стана пристрастен към нещо, ще досаждам на хората бесрамно за пари, защото дори за толкова "невинно" нещо като за една цигара съм готов да спра някой пушач и да го помоля за цигара. Е, този път не срещнах пушачи, така че си купих пакет. Запалих и седнах на пейка на площада в центъра на града. Загледах се в хората, които минаваха край мен, които не бяха много дори и тук.

Прочетете тук

В бара беше шумно. От тълпата около мен се различаваха откъслечни гласове и музиката свиреше от една тонколона, разположена точно срещу мен. Не казвам, че шумът бе неприятен. Нали затова бях дошъл в бара - за да съм сред хора. Ей така - да си поприказвам с някой и нещо да се случи. Какво бе това “нещо”, не бях уверен. В къщи тишината ми действаше подтискащо. Говореше ми се за нещо, ако ще и да бяха пълни нелепости с някой натряскал се глупак.Да си разкажеа истоория с някой. За жалост в този бар нямаше натряскали се глупаци. Беше шарена тълпа, състояща се предимно от млади, проспериращи професионалисти. Дочувах откъслечни разговори за това и онова, което се бе случило на работното място - все разговори, в които не можех да се намеся. Изглеждаше, че на това място нямаше да намеря сродна душа да си поговоря ей така - от сърце.

Прочетете тук

Косачката за трева се повреди. Не очаквах. Все пак я имахме от петнайсет години. Електрическа косачка. Работеше безотказно. Някой известен - навярно, беше казал: “Всичко се поврежда. Дори ютията. А от ютията въобще не го бях очаквал.” Не знам кой го е казал, но и аз не бях очаквал косачката да се развали. Косях тревата в задния двор - неголям двор, с дръвчета и храсти тук-там и без да искам изкосих един божур. Машината се задръсти, “кихна” и замря. Край. Очаквах, че баща ми ще се ядоса - двамата заедно работехме в двора - на времето, когато бях малък сигурно и шамар щях да изям, но с времето татко бе “улегнал”. Само се приближи и учудено каза:

- А, какво ѝ стана?

- Развали се. Моя грешка.

Татко си поигра с косачката, опита се да я пусне, но не стана.

Прочетете тук

- А гумите как са, нови ли са? - попита бащата, мъж на около шейсет години.

- А, добре са, почти са нови, много запазени. - излъгах аз. Не знам дали ме чу. В колата беше много шумно. Много духаше. И четирите стъкла бяха смъкнати до долу, за да става течение и да влиза въздух, при това носех и маска. Все пак живеехме по време на корона-вирус епиидемия. Карахме из гъстата мрежа от градски улици на Б., в студен, намръщен и облачен вторник през Октомври. Бях се вкоченясал на задната седалка на Лансъра. На момичето, което караше - двайсет-годишна блондинка - много не ѝ вървеше с ръчните скорости - въпреки, че точно заради тях, ми се струваше, се беше отзовала с баща си на обявата ми в интернет за продажбата на старото ми Митсубиши. Тя беше студентка в университета в града. Лансъра си беше прекрасна кола за студент. Щеше да издържи един-два семестъра, може би години с малко подръжка - е, по скоро не, но пък го продавах за някакви си $800.

Прочетете тук

- … В ъгъла на кухнята бе тихо и тъмно. Едно мишле пропълзя навън от дупката си, подуши въздуха и размаха мустачки. Нямаше опасности. Бе подушило сиренцето. Мишлето направи крачка, две, колебливо тръгна по пода, спря се до крака на масата. Там седна и с предните си крака си изми мустачките - както мишките обичат да правят. Продължи напред. Намери сиренцето. Какво угощение ще падне! - каза си то и доволно започна да яде. Чук как нещо щракна… Мишлето се втурна назад, но се удари във вратата на капана. То опита да се измъкне навън, подуши тук, подуши там - никъде нямаше изход...

- Това не е хубава приказка, тате. - каза Ани, 9-10 годишно момиченце - Не започва добре.

- Защо? - попита Анди, седнал на пода до леглото на Ани. - само изчакай до края.

Прочетете тук

Аз бях следващият наред да разказвам. Моята история. Чувах покашляния от събраните в притъмнената църква, столовете, на които седяха, проскърцваха. Притеснявах се. Изправен, с амвона отпред и разпятието зад мен се чувствах самотен пред вторачените в мен очи. Чудех се как да започна.

Началото е най-трудно. Веднъж като набере смелост човек и си отвори устата думите сами идват и историята се развива от само себе си. Честно казано не бях подготвен. Разказът ми нямаше сюжет. Отправни точки – да, но не и сюжет. Всичко беше импровизация.

Прочетете тук