Авторът седна пред компютъра. Пишеше му се. Нещо такова – хем да е любовна история, хем да е свързано със злободневните теми на деня, нещо такова - политическо. Но какво ли, какво... Прокара пръсти по клавиатурата, поизчисти я, после отвори Гугъл Докc. Пръстите му затракаха по клавиатурата…

"Наричаха го Бари – за по-лесно. Иначе се казваше Баройе, но на датчаните им беше трудно да го произнасят ли, чуждо ли… така или иначе остана Бари. Не му пречеше. Радваше се, че някак си бе успял да спечели виза за Дания и там от години учеше медицина. Там и срещна Марая – и тя палестинка като него, учеше в същия университет за медицинска сестра. Едното доведе до другото – харесаха се и скоро ходеха заедно…"

…Авторът бе прекъснат от звъненето на външната врата. Беше жена му – прибираше се от болницата, където работеше като лекар по вътрешни болести. Мери беше в лошо настроение. Пльосна торбата с продуктите на масата и се тръшна на дивана. Авторът, разпознавайки, че на жена му ѝ трябват минута-две да преживее каквото я мъчеше, преди да сподели с него, я остави и започна да подрежда продуктите.

– Сготвих печено пиле с картофи – подвикна от кухнята авторът. – Ела да хапнеш.

Мери влезе в кухнята и подпря брадичката си с ръце. Мъжът ѝ ѝ сипа, сложи и на себе си. Известно време двамата ядоха в мълчание.

– Тежък ден? – попита авторът накрая.

– Глупав ден. Глупави хора. Особено една сестра – пардон, медицински брат…

– Какво стана?

– Заради тоя тъпанар щях да изгубя пациент. Специално му казах – като даваме лекарство интравенозно за сваляне на кръвното, да следи пациента отблизо, а той отишъл да обядва! Кръвното налягане на пациента беше под 80 систолично, когато ми се обади. Егати кошмара! От тъпотията на някакъв си медицински брат щяхме да утрепем човека.

– Е, утрепахте ли го?

– За малко… – въздъхна Мери.

– Чете ли му конско на сестрата?

– И още как. Говорих с мениджъра му. Ще го смъмрят. Може и някакво наказание да му измислят. Не вярвам да го уволнят.

– А трябва! – въодушевено заяви авторът.

Жена му го погледна. Шегуваше се с нея. Засмя се.

След вечеря поговориха малко за това, което им се бе случило през деня, погледаха малко телевизия, легнаха, любиха се. Мери заспа. На автора не му се спеше. Тихо се изхлузи от леглото в чехлите си и отиде до компютъра. Погали пак клавиатурата и пак отвори документа отпреди. Изтри всичко и започна отначало:

"…Как и по какъв начин – тук не му е времето и мястото – но Баройе се беше добрал някак си до Дания. Бе работил, спестил и учеше за медицинска сестра в университета в града, където живееше. Ученето му спореше и не след дълго се грижеше за болни в една от градските болници. Животът му беше добър – беше социален и имаше приятели, изкарваше добри пари. И въпреки всичко това му липсваше родината – прашните, заобиколени с грозни бетонни блокове улици на Рафа в Газа го зовяха.

Казват, че носталгията е като часовник – кой го е казал, не е важно – когато секундната стрелка удари 12, сърцето ти трепва; когато секундната и минутната стрелки ударят 12 – те наляга носталгия, но когато и трите стрелки ударят 12 – тогава трябва да се прибереш. Така стана и с Баройе. Изостави хубавия си апартамент и работата в Копенхаген и се прибра.

Когато най-накрая стигна до Рафа, го лъхна несравнимият с нищо друго средиземноморски въздух. Изпълнен с вълнение, отиде до блока, където живееха майка му и баща му с двамата му братя. Последваха прегръдки, сълзи на радост и, разбира се, нескончаем поток от въпроси – включително дали е полудял да се прибира.

– Само за малко – отговаряше усмихнат Баройе.

Той постоя няколко седмици, без да прави кой знае какво – видя се със старите си приятели и роднини. Доработи му се, а още му се стоеше в родината. Кандидатства за работа в болницата, която беше досами къщата му, и въпреки че началничката на сестрите бе учудена, че мъж кандидатства за сестра, и още повече – че някой, който може да работи в чужбина, избира Газа – го назначи на работа.

Болницата в Рафа беше доста различна от тази в Копенхаген – понякога не достигаха медикаменти и оборудване, понякога условията бяха съвсем допотопни. Баройе се сприятели с колегите си бързо. Не след дълго се сближи и с една от лекарките. С изненада научи, че Марая, като него, е завършила в Дания – в университет в другия край на града – и като него бе избрала да се върне в Газа. „Ей така, за малко“, но малкото все се проточваше…"

…Тук авторът остави няколко свободни реда. Не му се пишеше точно сега любовна история – може би по-късно щеше да добави как са се влюбили, ходили заедно, как са се появили три деца на бял свят.

– По-късно, по-късно – мърмореше си той под нос и натискаше Enter…

"…Баройе и Марая гледаха по телевизията, невярващи, новините за това как бойци на „Хамас“ бяха минали през стената и бяха ударили села отвъд.

– Какъв ужас… – простена Баройе. – Евреите това и чакат. Ще ни избият. Няма да можем да си заминем оттук.

Марая гледаше телевизора съсредоточено.

– В болницата скоро ще имат нужда от помощ. Ще настане касапница…

Да, настана касапница. В продължение на две години Газа бе методично срината. Баройе и Марая в началото помагаха в болницата. Когато болницата бе бомбардирана – в пристройки с допотопни условия, в които превързваха и включваха системи на ранени, изгорени, осакатени, ужасени, плачещи и крещящи от болка и гняв хора.

Баройе и Марая се справяха някак с храната. Имаха познат, който спекулираше с храна от помощи и винаги им даваше по малко. През тези две години семейството им намаляваше – първо братята, майката, най-малкото дете, после останалите две деца, бащата на Баройе – станаха жертва на бомби, глад, болести, куршуми, снаряди. В крайна сметка останаха само двамата – Баройе и Марая. Живееха като насън. Като насън погребваха близките си, като насън ходеха за храна и, когато им останеше време, помагаха в набързо скалъпена болница, която се местеше непрекъснато, за да не бъде бомбардирана. Не знаеха, че това може да бъде живот – но това беше техният живот. Дали мислеха за мир, питате се? Не се надяваха на мир. Живееха от ден на ден. Приятелят, който помагаше с храна отдавна изчезна някъде.

Една сутрин Баройе отиде на опашка за брашно. Опашката бе дълга – хора се точеха със съдове, тенджери, кофи, чували и легени, чакаха някаква хуманитарна организация да раздаде храна. Минаваха през тунел с ограда от двете страни и бодлива тел отгоре. Баройе беше по средата, когато войниците, които надзираваха, започнаха да стрелят. Ей така - откоци, кто на майтап. Първо уцелиха Баройе в крака. подскачайкуи на един крак се опита да се измъкне из навалицата. Вторият куршум го оцели в гърдите. Така издъхна Баройе – на дребнозърнестир, горещ пясък на плажа в Рафа. Чайките пищяха и кръжаха отгоре.

А Марая? Тя е все още там. Лута се в развалините, помага както може на ранени и болни хора и чака нещо. Какво ли? Дали възмездие, справедливост, наказание за цялото това зло? Или просто утрешния ден. Понякога човек не може да си позволи да очаква повече…"

…Авторът се протегна. Разказчето бе станало горе-долу. Сега оставаше да го поокраси, да добави туй-онуй, да включи някоя и друга по-подробна сцена. Но, така да се каже, „скелетът“ на разказа беше готов. Прозя се. Беше време за лягане. Доволен от себе си, от това, че бе показал гражданска позиция. Да – бе направил достатъчно. Та какво друго да направи? Какво друго може да се направи? Може би някой път би отишъл на протест, но надали – можеха да го арестуват. Все пак си живееше спокоен, подреден и приятен живот. За какво да го рискува с прекалени протести и какво ли не там? За някой си Баройе или Марая? Други да протестират. Имаше по-важни неща от това – като например да се пишат разкази. Да се печелят пари. Писнало му беше да е на издръжка на жена си. Но затова… е, в някой друг разказ.