Вървях забързано по тротоара. Беше страхотен студ. Беше наваляло има-няма десет сантиметра сняг, но после налегна такъв клинч, че не ставаше за ходене. Бях облечен добре, в топло яке и два пуловера отдолу. На краката ми беше студено, да си бях обул анцуг или пижамата отдолу, мислех си.

Стигнах едно кръстовище; колите, изцапани със сол и сива луга, пибиткаха и бавно се разминаваха, светофарът не работеше и примигваше в червен цвят. В целия този студ и ужас, на ъгъла на кръстовището стоеше просяк и подскачаше от крак на крак. Аз си мислех да си бях сложил пижама под дънките, а той, комай, с такава бе обут. Мръсни, скъсани маратонки, протрито яке в мръснозелен цвят. В ръцете си, облечени в ръкавици с изрязани краища за пръстите, държеше парче картон, на което пишеше, почти неразбираемо: „Безработен и търся всякаква работа. Честен. Трудолюбив“. Стигнах до просяка и си мислех как да пресека опасното кръстовище. Май най-добре беше да продължа и да пресека улицата на следващото кръстовище или направо през улицата, но не и тук.

Понечих да тръгна и забелязах, че просякът ме оглежда. Погледнах го и аз. Дори и да бях прилично облечен, в себе си нямах дори и петак. Само кредитни карти.

Очите ни се срещнаха и останаха сключени за повече време, отколкото един случаен поглед продължава. Стана ми неудобно да се гледаме така и поздравих:

 — Добър ден — казах и махнах с ръка към задръстеното кръстовище. — Върви ли бизнесът?

Просякът продължаваше да ме гледа втренчено. Най-накрая попита:

 — Ти не се ли казваш Роско?

Изненадах се. Откъде пък се познавахме? Не си спомнях лицето му, но пък и гъстата брада не оставяше много от него открито. Все пак очите бяха открити, а по очите хората се познават. Сините, воднисти очи не ми напомняха на никой познат.

— Къде сме се срещали? — попитах. — Извинявайте, не мога да си спомня…

 — Не, ти не ме познаваш. Учехме в един и същи колеж.

 — Там ли сме се виждали?

 — Беше публикувал едно есе във вестника на колежа. Прочетох го тогава. Промени живота ми. На есето имаше твоя снимка. Оттам съм те запомнил.

 — А това ли? — засмях се. — Това беше едно глупаво парче. Всъщност единственото, което вестникът се съгласи да публикува. Мисля, че не им хареса много. Познавах редактора и го преследвах да публикува есето. Беше от първите ми напъни. Тогава много се гордеех, но в ретроспект беше доста посредствено.

 — Посредствено? — възкликна мъжът пред мен. — Ни най-малко. Онова есе промени живота ми.

 — Така ли? Как точно го промени?

 — Зачудих се какъв трябва да е животът ми. Какво искам, наистина искам.

 — Хмм…

 — Не е за това да се впуснеш в хедонизъм, а да се опиташ да откриеш… нещо, това, което е важно в живота за теб. И да не спираш, дори това да те доведе до края на света. Да имаш куража да продължиш напред и все напред. Да не се отчайваш, че може да не разбереш нищо днес или утре, но че някой ден може и да откриеш, а ако не успееш, е поне на смъртното си ложе да знаеш, че си опитал. Нима не помниш?

 — Помня, помня — детайлите започнаха да се появяват смътно. — Как точно промени живота ти?

 — Е, как? Погледни ме! Нима мислиш, че учех за това? — за по-нагледно той навря картона, който държеше, под носа ми. — Не! Учех за компютърен инженер. Но есето ти ме накара да се замисля. Какви действия да предприема — помниш ли за действията?

 — Да, смътно.

 — Не исках да стана програмист, да се женя, да имам деца, да имам шестцифрена заплата за година. Исках го преди, само защото всички го искаха.

 — Та какво искаше, бе, човек? Какво направи? — попитах с интерес.

 — Ами — мъжът срещу мен се замисли и прокара ръка по брадата си — да нямам много. Дрехите на гърба си. Да работя каквото ми падне… каквото изпадне. Да давам на другите. Като Христос, разбираш ли? Но без да проповядвам, не ме бива пък и не ми се иска.

 — Е, и? Намери ли го?

 — Кое?

 — Разковничето?

 Мъжът се разсмя. После продължи с паузи:

 — Може би, може би. Слушам сърцето си. Е… то ми казва да продължавам напред… с този живот. Има нещо вярно в него… А ти? Намери ли своето разковниче?

Помълчах се за момент.

 — Знаеш ли, когато написах онова есе, не се замислих много… пък може и да съм се замислил — тогава. Но после… после не посмях. Не посмях да последвам собствения си съвет. Завърших университета. Намерих си работа. Дневните малки неща взеха контрол над колата и я подкараха по широкия, утъпкан път. Отдавна не съм си мислил какво искам или как да кривна по някоя неутъпкана пътека. Сега вече съм прекалено напред по пътя. Не знам дали бих посмял да изтърва комфортния си живот и да отпраша нанякъде.

 — И какво би правил, ако „отпрашеше нанякъде“?

 — Интересно е, но и аз не знам точно. Бих търсил… себе си. Не знам точно как, но без страх от утрешния ден. Как е при теб? Трудно ли е?

 — Човек, нямаш си на представа! Прекрасно е. Всеки ден е различен. Винаги се намират храна, дрехи. Не бих казал, че е лесно, но не е ли това, което е и важно? Животът не трябва да е лесен. Трябва да е смислен. Или поне да е прекаран в търсене на… нещо. Жалко…

— Кое е жалкото? 

— Не си посмял - каза тихо той. Замълчахме. Думите му ме пронизаха и ме караха да чувствам кухота в гръдния кош. Сякаш си припомних нещо важно, започнато, но оставено забравено и недовършено, и това ми натежа. Накрая попитах:

 — Нима си струва? Тук, в този студ, сега, бездомен — нима си струва?

Мъжът срещу мен се замисли. Подскачаше от крака на крак, подхлъзна се и излезе на платното. Една кола за малко да го повлече. Шофьорът злобно форсира двигателя когато отмина, за да покаже недоволство. Мъжът срещу мен се наведе, взе от земята картона, който бе изпуснал, и рече:

 — Поне си мисля, че така трябва - поколеба се той за момент - Понякога се чудя, да, но продължавам. Чуденето е част от това…”нещо”. Сега съм тук, в този студ, да си търся работа на кръстовището, но извървяното — дали си е струвало? Може би да, може би не. Хващам се на бас, че някой ден ще знам. Може би утре? Какво ще се случи тогава? Какво ще се случи днес? Не зная. Всеки ден е вълнуващ, нов, красив.

 — Как съм го написал… Не знаех, че някой ще го приеме толкова навътре. Беше едно студентско есе. Ако някой ми беше казал, че някой ще го вземе присърце, не бих му повярвал. Човек трябва да внимава какво пише. Явно дори и най-случайното есе може да промени живота на човек

 — Пишеш ли все още?

 — Отвреме-навреме. Сега си мисля, че да пишеш понякога е по-отговорно действие, отколкото съм го мислил. Не искам други да следват съветите ми като теб. Понякога, разбираш ли, писането е като гимнастика за ума — пишеш, без да си даваш сметка за това дали някой ще го вземе насериозно; понякога човек драска измислици на хартията или неща, в които не вярва, просто така се получава.

 — Предполагам, човек трябва да е готов за нещо, да търси и тогава дори и малко нещо може да промени живота му. Виждаш ли, ти самият си този, който е готов за промяна, а нещото са собствените ти мисли, опаковани като подарък и поднесени на тепсия, да го разопаковаш и да се решиш да преследваш… е, това, което си струва, че си заслужава. Не се кори, не се чувствай виновен. Аз си избрах съдбата. Бях аз, не ти — ти само ми вдъхна кураж да потърся това, някаква истина…тя още ми се изплъзва, но продължавам да я търся.

В това до нас спря кола. Стъклото се свали и мъж на средна възраст подаде глава:

 — Чистиш ли сняг? — попита той моя събеседник.

 — Чистя, шефе. И много, и малко да е — ще го изчистя.

 — Добре, качвай се.

Събеседникът ми се усмихна широко и обиколи колата. Преди да влезе, ми каза:

 — Бързай. Животът не чака. Търси своето разковниче.

Махна с ръка за поздрав и влезе в колата. Тя потегли. Гледах я как се стопи надолу по улицата.

Закрачих пак към вкъщи. Какво всъщност исках от живота? Щура работа. Имах си изграден живот. Какво повече?

И все пак мислех. Мислех по пътя към дома и усещах някаква празнина, нужда, нещо като острие на нож, което бе много по-студено от студа около мен.