Писането трябваше да става само. Да му се отдава. Нали уж обичаше да пише? Ако беше така, защо така трудно му идваха идеи? Беше седнал пред белия екран и се мъчеше да измисли нещо смислено. Нищо не идваше. Само откъси, идеи, но не и как да ги свърже в история. Та за какво му беше да пише, замисли се.

Е, от една страна наистина му даваше удовлетворение, но това беше свързано с очакването, че написаното щеше да бъде прочетено и харесано от някой, че историята щеше да поеме по собствен път, да има собствен живот. Истината бе, че може би нямаше толкова много идеи — хубави идеи. Обичаше да чете Достоевски, Лондон, Стайнбек — тях човек си струваше да ги чете, да вложи време, за да разбере нещо стойностно. А той, той нямаше нищо кой знае какво да каже.

Мислеше си, че така или иначе няма никакъв смисъл да пише — така или иначе изкуственият интелект навярно би могъл да напише по-добра книга от него, по-добър разказ от любимите му автори, и то за не повече от минута. Може би още тази година или следващата. Какъв смисъл имаше да продължава да пише, да се усъвършенства, тогава? Кой би си губил времето да чете човешки брътвежи?

Какво оставаше тогава — да пише за себе си, за собствено удовлетворение. Беше донякъде безсмислено. Да пишеш за самото писане.

Спомни си историята за един работник, здравеняк, който бил миньор или нещо такова. Хванал се на бас, че ще успее да изкопае повече от някаква нова машина. Копал цял ден, скапал се от труд, но все пак победил машината. Толкова се бил преуморил, че през нощта умрял. Дали такава беше историята, или така я бе запомнил — не беше сигурен. Но така или иначе изводът бе един — прогресът, измислиците на човека, в крайна сметка го изместват и го правят ненужен.

Човек би си помислил, че има превес над ИИ, че може да вложи човещина, истински чувства в труда си, но истината бе, че най-вероятно ИИ би могъл да симулира такива чувства и да ги вложи по-добре във всяка дейност.

По дяволите, пишеше му се, а нищо не му хрумваше. Пълна мъгла му беше в главата. Ако излезеше навън и се разходеше, можеше да му дойде някаква хубава идея. И без това беше хубав ден.

Облече се. Излезе от вкъщи и тръгна замислен по тротоара. На кръстовището имаше прошляк с картон в ръка — просеше от колите. Беше писал за това. Продължи надолу. В центъра имаше библиотека. Хора влизаха и излизаха. Все още има хора, които четат. Това е хубаво.

Влезе в библиотеката. Загледа се в рафтовете с книги. Стана му мъчно. Той никога не би могъл да прочете всички тези книги, а така се става добър писател. ИИ би ги прочел на един дъх. Ето още едно нещо, с което ИИ би победил — способността да усвоява знание. Мачът бе загубен далеч преди да е започнал.

Във всяко нещо ИИ би могъл да е по-добър от хората. Какво ни остава, помисли си авторът, освен да седим като в пашкул, да живеем в свят, сътворен от ИИ?

Разбира се, остава ни един-единствен изход, за да можем да продължим напред, да останем творци, да можем да правим нещо, което има смисъл. Пътят е някак да интегрираме ИИ в себе си.

Страшна мисъл!

За да останем с някаква роля в този свят, трябва да променим себе си до неузнаваемост. Докъде бихме стигнали? Промените биха се акумулирали. Ще трябва да се променяме все повече и повече, за да сме в крак с времет

Нима за това ни е сътворил Бог? За да станем човек-ИИ, с много повече ИИ, отколкото човек?

Дали пък нашата душа е много повече от всяка промяна, която направим? Дали това най-човешко нещо, което остава недостъпно за нас, без дори да знаем дали наистина съществува, няма да остане все същото, винаги побеждавайки всяка промяна, която направим, и все така да ни запази човеци?

Дали тази душа, искрата в нея, би могла винаги да ни учудва, да ни смае с дълбочините в нас, които винаги са нови, винаги заслужават преоткриване — надежда за нещо повече в нас от код, който пренарежда и пресъздава, но никога не може да сътвори — но наистина да сътвори — нещо, от което да ти настръхнат космите на ръката?

Хубава идея. Дано да има нещо истинско в нея, а не само пожелание. Човекът да остане човек, във всичките превъплъщения, които го очакват. Просто не би било правилно да станем машини. Не е красиво така, помисли си авторът и отмина

Походи още малко, стигна до една кръчма и си поръча бира.

„Пишеше ми се, а се напивам.“

Е, поне това си е нещо доста човешко. ИИ не може да се напие. Поне засега. Но и това не беше гарантирано. Сигурно в близкото бъдеще щяха да открият всякакви наркотици или поне състояния, подобни на наркотиците, в машината

Може би после бихме открили, че на човека му е хубаво, когато се труди, когато му е гадно. Това не премахваше по никакъв начин съществуването на машината. Винаги щяхме да откриваме нови неща, които са трудни, и да ни е гадно, докато ги открием и победим, както и да изглеждаше тази победа.

Незнайно защо идеята, че и съществуването редом с ИИ ще е свързано с неудачи и трудности, вдъхна на автора надежда. Може би именно това ни прави хора най-вече — стремежът напред, свързан с трудности и неудачи.

Свърши с бирата и тръгна нагоре по тротоара към вкъщи. Беше му се завъртяла главата — не толкова, че да е напълно пиян, а колкото да му е добре.

Махна на просяка на тротоара.

Ха, дали ще има просяци, когато станем едно с ИИ? Сигурно. Винаги ще има хора, които искат нещо, което другите имат, а сами не могат да придобият. Или поне хора, които или са имали лош късмет, или искат да прегазят напряко и да получат това, за което други са се трудили.

Винаги ще има такива, които не искат да се трудят — или поне не по начин, който е социално приет, защото просията не беше лесна. Човекът с картона стоеше по цял ден на кръстовището — в мраз и пек. Просто това знаеше да прави. Може би това беше научил.

Може би това беше най-човешкото от кажи-речи всяко друго действие — да просиш. Да свиеш егото си на малка топчица и да поискаш помощ от странници.

Дали ИИ би могъл да проси?

Тази мисъл също ободри автора.

Не, ИИ не можеше да проси. Поне ИИ никога не го бе молил за нищо, когато го използваше.

„Ха-ха, ИИ, победих те“, помисли си авторът.

Ето едно нещо, което ще си остане човешко завинаги — това да просим и може би да даваме милостиня. Това са човешки неща, които не би могъл да повториш. Поне не от сърце… защото нямаш сърце.

Ето я пак душата!

Значи може би все пак я има. Малката, свята душица, която се таи кротко в нас, готова винаги да ни докаже, че сме човеци. Когато сме най-смачкани, най-малки, тогава я усещаме най-силно — нашата човещина, родена в страданието.

Не изкуственото страдание, което може да си причиним нарочно, а онова малко, мизерно нещо в сърцето, което горчи и понякога те кара да надмогнеш егото си, за да се обърнеш за милосърдие към ближния.

Авторът беше доволен. Мисълта му бе започнала от едно място и бе намерила някакъв завършек. Сега щеше да я запише.

Някой пък можеше да я прочете.