Вечерях в любимото си кафене. Отвън бе мрачен есенен ден, но кафенето бе като уютен пашкул. Бях сам, вторачен в синкавия екран на телефона ми, който ми правеше компания. Размотавах се из Интернет, влизах във Фейсбук, обменях съобщения с приятели. Изведнъж високият глас на жена ме измъкна от виртуалната реалност, в която се бях загубил. Огледах се наоколо. Кафенето бе почти празно. Двама посетители седяха на две маси от мен, трети бе в ъгъла. Жената - към тридесетте, която току що бе повишила глас, бе придружена от пет-, шест- или седемгодишно момче; те седяха на масата до мен.

Всички в кафенето бяха извадили телефоните си, погълнати от тях. Единствено без телефон бе малкото момче. То седеше пред половин парче от неизядена шоколадова торта. След като майка му се скара за каквото и да е било там дребно прегрешение, тя се върна към телефона си. Момчето пък щастливо се върна към тортата си. След като приключи с яденето, то започна да си играе с нея.

Размачка я с вилицата, след което направи концентрични кръгове в чинията с трохите. Когато се отегчи, за пръв път забелязва малката ваза със сини и червени цветя в центъра на масата. Момчето се пресегна и ги пипна. Когато разбра, че са изкуствени, лицето му доби разочарован израз. Решено да се забавлява на всяка цена, детето се огледа наоколо. Проследих погледа му, докато се спря на всички "вълнуващи" неща - картините по стените, витрината за храна с бисквитите отгоре и сладкишите зад стъклото; продавачът зад тезгяха с дълга обеца с цветовете на дъгата, висяща от лявото ухо, останалите клиенти  в кафенето. Момченцето най-накрая погледна мен. Усмихнах му се, но то не отвърна. Просто ме изследваше внмателно- лицето ми, дрехите, храната пред мен. Когато момчето се отегчи, надзърна през прозореца. Аз също.

Денят бе ветровит и дъждът леко, но упорито се ронеше от облаците. Есенните листа - жълти, червени и кафяви, откъснати от клоните на дърветата падаха към земята в малки спирали, и залепваха по потъмялата от дъжда настилка на тротоара. Хората, които минаваха край кафето, стъпваха по пъстроцветния килим, без дори да го забелязват, продължвайки устремено по пътя си. Листата със своите живи цветове и хаотично движение из въздуха изглеждаха толкова красиви; краят им и неизбежността, свързана с откъсването им от клоните на дърветата ги правеше някак истински и по тази причина - интересни. Бяха толкова различни от изкуствените пластмасови цветя в изкуствените пластмасови вази. Обърнах се към момчето; лицето му изразяваше учудване от гледката, на прекрасния свят отвън. Чертата на устата му бе леко извита, сякаш се канеше да се усмихне. Аз също се усмихнах.

След пет минути жената и момчето излязоха навън. Скоро и аз си тръгнах. Оглеждах се наоколо, опитвайки се да възприема всичко около мен - хората и колите, които преминаваха по улицата, сградите, дърветата, листата на земята, всяка дупка и пукнатина на тротоара. Всичко изглеждаше толкова цветно, красиво и ново - сякаш съм бил заспал и току-що се бях събудил от дълбок сън. Наслаждавх се дори на хладния вятър и на дъжда, който рамеше и мокреше косата ми, докато вървях надолу по тротоара.