Аз бях следващият наред да разказвам. Моята история. Чувах покашляния от събраните в притъмнената църква, столовете, на които седяха, проскърцваха. Притеснявах се. Изправен, с амвона отпред и разпятието зад мен се чувствах самотен пред вторачените в мен очи. Чудех се как да започна.

Началото е най-трудно. Веднъж като набере смелост човек и си отвори устата думите сами идват и историята се развива от само себе си. Честно казано не бях подготвен. Разказът ми нямаше сюжет. Отправни точки – да, но не и сюжет. Всичко беше импровизация.

Покашлях се нервно и започнах с леко треперещ глас. Да рисувам пред очите им красива картина с елементи на драматизъм. Действието се развиваше с подходящи темпове. Публиката беше увлечена, усещах го. Стана им интересно. Не; започнаха да осъзнават, че става нещо особено, нещо много повече отколкото бяха предполагали да се случи в тази скучна неделна вечер.

Насърчен, започнах да разказвам по-изразително, да правя драматични паузи, да извисявам и после снижавам глас. Множеството, седнало в галерията на тясната черквичка, сгушена в края на града, ме гледаше странно, бих използвал думата хипнотизирано. Някъде по средата на разказа един мъж на средна възраст, когото бях току-що споменал и със сигурност познавах добре, но не можех да си спомня в този момент, стана и се приближи до мен. Усетих как ме докосна. Не спрях да говоря. Разказът ми беше омайващ, самият аз бях станал подвластен на потока от думи. Усетих как олеквам, сякаш мъжът бе взел част от мен. Взе каквото взе, сложи го в джоба на палтото си и си седна. Не ме заболя, дори не усетих липсата на това тегло, тази незначителна част от тялото ми, толкова бях изпълнен от екстаза, осъзнавайки как творбата ми въздейства върху публиката. Така и не можех да разпозная мъжът, но като участник в разказа, неговата роля ставаше все по-значителна.

Идеята беше да съчиня историята си така, че всеки от присъстващите да бъде споменат, да стане част от мрежата от взаимовръзки, каквато само животът може да създаде. Една по-възрастна жена, седяща отзад, стана и закрачи между столовете на тези пред нея. Спря се на крачка от мен, усмихна ми се, протегна се и докосна лявата ми ръка. Пак олекнах.

Насърчени от примера на двамата преди тях, хората от публиката започнаха да стават от местата си, когато ги споменавах. Всеки се приближaваше до мен и ме докосваше - копче, очила, пръст, ръка. Всеки път малка част от мен преминаваше от мен в тях и усещах как изчезвам все повече.

Накрая от мен не остана нищо. Нищо освен думите ми, които продължаваха да се леят...още мъничко, след което изчезнах напълно. Накрая всичко свърши. Историята ми беше разказана докрай. Нищо не бе останало от мен, дори гласът ми. Моите гости постояха замислени, обърнаха се и един по един започнаха да се изнизват през малката врата на черквата. Всеки носеше частица от мен със себе си.

Останало само в празното пространство зад амвона, съзнанието ми реши, че историята ми беше пожънала успех.

Не съжалявах за това, че те бяха взели всичко, което бях аз. Съзнанието ми, останало без тяло, започна бързо да губи сили. Последната мисъл, която мина през главата ми беше за моята история. Тя беше красива, несъмнено, поне се надявах да е така. Бях очаквал това, че всеки ще отнесе в себе си част от нея, част от мен. Надявах се само на едно - че когато изваждаха да разгледат от време на време малките късчета, които бях аз, нямаше да го правят просто ей тъй, между другото...а с любов. https://mrrabotnik2.github.io/comment-form/?story=story1